Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

55

Лабиринтът от тесни улички в стария град беше трудно проходим през деня, а какво остава под мъжделивата светлина на редките улични лампи. А когато все пак откриха магазина, той се оказа тъмен и здраво залостен.

Tec се запъти към алуминиевите капаци и започна да барабани като побесняла по тях.

- Хей! Отворете! Знам, че сте там!

Райли я дръпна настрани и изсъска:

- Ще събудиш целия квартал!

- Не ми пука! - изтръгна се от ръцете му тя. - Не е зле съседите им да научат с какви мошеничества се занимават! - И отново забарабани по капаците, крещейки: - Не си тръгвам, докато не отворите! Чувате ли?!

Райли тъкмо се канеше пак да се намеси, когато зад дървените кепенци на прозорчето отгоре светна лампа и малко след това се показа собственикът.

- Какво правите тук по това време? Какво искате?

- Да говоря с дъщеря ви!

- И защо?

- Кажете ѝ, че съм тук! - отсече Tec. - Тя ще се сети.

- Вижте какво, не знам кои сте и защо...

- Прибирай се, аз ще ги посрещна! - прекъсна го глас на турски, идващ от страничната уличка до магазина. От сенките излезе старицата, погледна строго сина си и го накара да се прибере.

Старата жена се обърна към Tec и я изгледа, без да каже и думица. Напрежението по лицето ѝ беше очевидно. А когато се отдръпна, зад нея се показа младото момиче.

- Какво правеше тя пред нашия хотел? - настръхна Tec.

- Говори по-тихо! - отвърна старицата. Изстреля някакво изречение на турски и момичето изчезна.

- Хей! - изпишя Tec. - Къде отива тя?

- Момичето не е сторило нищо лошо! А вие трябва да се махате оттук!

- Да се махна ли? За нищо на света! Искам да знам защо тя ни проследи до хотела! Ако държите, ще се обадя в полицията!

- О, не! - потрепери старата жена. - Моля, вървете си!

Нещо в начина, по който го каза, изведнъж разтърси Tec.

С доста по-омекнал тон тя се приближи до нея и прошепна:

- Знаете ли нещо за онези книги?

- Не, разбира се, че не!

Бързината, с която отрече, беше крайно съмнителна.

- Моля ви! - настоя Tec. - Ако наистина знаете нещо за тях, искам да знаете и следното - има и други, които ги търсят. А те са убийци! Убиха много хора, докато се опитваха да ги намерят! А щом ние ви открихме, възможно е те също да ви открият! В момента за вас тук въобще не е безопасно!

Старицата огледа внимателно Tec - със стиснати устни, сключени вежди и треперещи ръце, издаващи противоречивите чувства, които се бореха в гърдите ѝ.

- Говоря ви самата истина! - изрече Tec. - Моля ви! Трябва да ми повярвате!

- Елате! - промърмори неохотно старицата, обърна се и пое обратно по страничната уличка.

Магазинът бе разположен на първия етаж в къща на два етажа, отделена от съседните с неголям двор. Откъм страничната уличка имаше стъпала, които извеждаха към жилищните помещения на втория етаж. След известно суетене с ключовете, старицата отключи тежката дъбова врата и ги покани вътре.

Минаха през тясно коридорче, откъдето се озоваха в по-голяма стая. Старицата включи лампиона. Огромните френски прозорци гледаха към задния двор. Рафтовете бяха натежали от спомените на един дълъг живот - книги, снимки в рамки и вази. Диванът и фотьойлите бяха покрити с пъстри тъкани кувертюри и ръчно бродирани възглавнички.

- Ще направя кафе - промърмори жената. - Мисля, че ще имам нужда от него. - И напусна стаята.

Из къщата се разнесе звън на чинийки и чаши. Докато чакаше, Tec започна да оглежда многобройните снимки. На всички тях разпозна по-млади версии на тяхната домакиня. Затаи дъх, когато видя младо момиче, застанало до по-възрастен мъж, очевидно дъщеря и баща. Зад тях имаше дървено приспособление от една отминала епоха, нещо като полуавтоматичен стан.

Стан за производството на платове. От онези, които са използвали някогашните производители и продавачи на платове.

- Това са майка ми и дядо ми - поясни старицата, която тъкмо в този момент се появи в стаята с поднос турско кафе, и се настани на дивана. - Това е семейният ни бизнес от незапомнени времена.

- Така ли? - погледна я с надежда Tec. - И какво стана?

- Дядо ми изгубил всичките си пари. Похарчил ги за някакъв модерен стан, който трябвало да пристигне от Англия, обаче посредникът, на когото го поръчал, взел парите и изчезнал. - Разля гъстото кафе в малки чашки и покани гостите си да седнат. - След това дядо ми умрял от мъка. А баба ми била принудена да измисли нещо, за да оцелеят. Единственото, от което разбирала, било как се пече глина - такъв бил занаятът на нейния баща. И това - разтвори ръце - е резултатът!