Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

- Продавате красиви неща - отбеляза Tec, като се настани на дивана до старицата. Райли зае фотьойла срещу тях, като остави раницата на пода до краката си.

- Ние се гордеем с нашия труд! Каквото и да работим, се гордеем с него. Иначе не си струва да се работи. - Отпи предпазливо от кафето си, очевидно реши, че още е твърде горещо, и го остави. Помълча малко, след което въздъхна дълбоко и вдигна очи към Tec. - Е, кажете ми сега - кои сте вие всъщност? И как се озовахте в това затънтено кътче на света?

Tec погледна към Райли, неуверена как да продължи. Само преди няколко минути кипеше от възмущение, защото мислеше, че старата жена се кани да ѝ открадне кодексите. А ето че сега седяха в нейния дом и си разказваха семейни спомени.

Райли ѝ кимна одобрително.

И тя разказа на старицата всичко. Цялата история. От появата на Шарафи в Йордания до престрелката в подземния град. Пропусна само по-кървавите епизоди, за да не я стряска.

През цялото време старицата слушаше съсредоточено. По лицето ѝ проблясваше ту изненада, ту страх. Очите ѝ следяха внимателно младата гостенка, като от време на време се прехвърляха върху Райли. Понякога, за да си изясни нещо, задаваше въпрос. Към края на разказа ръцете й започнаха да треперят. А когато Tec завърши, тя дълго време запази мълчание.

След като ѝ даде достатъчно време по своите критерии, Tec се престраши и се обади:

- Защо внучката ви ни проследи до хотела? Вие ли я накарахте?

Но старицата като че ли не я чу. Остана втренчена в чашата си, потънала в мислите си. И след поредния си вътрешен спор накрая изрече тихо, без да смее да вдигне очи към гостите си:

- Те просто не са знаели какво да правят с тях. Ние никога не сме знаели какво да правим с тях.

Затвори очи, изпълнена с угризения, а когато най-сетне погледна Tec, като че ли беше прекрачила линията, от която вече нямаше връщане назад.

Tec се загледа неразбиращо в нея. Искаше да се увери, че е чула правилно. И извика:

- Те са у вас? Останалите книги?

Старицата се загледа за момент в нея, а след това бавно кимна.

- Колко са? - едва не скочи Tec.

- Много - отговори невъзмутимо старицата, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено. - Онази жена, Майсун. Донесла ги е тук на съхранение. След като Конрад е умрял.

Tec не можеше да повярва. Лицето ѝ пламна. Очите ѝ се стрелнаха към Райли и зърнаха широката му усмивка. Обърна се към домакинята им и попита:

- Значи все пак Конрад действително е имал жена със себе си?

- Запознали са се в Константинопол, където и двамата са живели по онова време.

- А тя е била суфи, така ли? - намеси се Райли.

- Точно така - кимна старицата.

- Какво е станало с тях? - прошепна Tec. - Доколкото знам, Конрад е умрял в долината Зелве?

56

Кападокия, май 1310 г.

В скалните конуси на тесния каньон Конрад и Майсун откриха селището, което търсеха.

Откъснато от външния свят, то беше струпано около издълбаната в близката скала църква. Появата им стресна жителите му, които не бяха свикнали на чести посещения отвън. Приеха ги резервирано. Макар и неохотно, свещеникът, който обслужваше местната скална църква, даде одобрението си да останат, въпреки очевидните си притеснения, че рицар на кръста е в компанията на непокръстена. За преодоляването на предразсъдъците му помогна и фактът, че Конрад се беше бил за Светите земи и в битките бе изгубил ръката си.

Майсун също допринесе за разтопяването на леда, когато за изненада на отчето цитира определени пасажи от Светото писание. Беше ги научила по време на уроците по религиозна търпимост при своя учител суфи.

Местната акушерка, която беше и лекар на селото, помогна на Конрад да почисти раната на Майсун и да ѝ постави шина, след което им предложиха храна и напитки. Към полунощ двамата вече се бяха сгушили край прозореца на издълбаната високо в един от конусите стаичка, чийто единствен обитател наскоро се бе споминал, загледани в обсипаното с ярки звезди небе.

През цялата вечер Конрад не каза почти нищо и вече половин час мълчеше, като от време на време въздишаше.

Майсун се отдръпна от прегръдките му и го попита:

- Какво има?

Първоначално той не отговори. Дори не я погледна, потънал в меланхолията си. След време, което ѝ се стори цяла вечност, промърмори:

- Всичко това. Което правя. Безпредметно е. Няма никакъв смисъл. Хектор, Мигел... няма ги вече. Само Бог знае какво ме очаква в Кипър. - Въздъхна тежко. - Не мога да го направя сам.

- Ти не си сам!