Харлан Коубън - Остани

Между двете жени премина нещо, нещо дълбоко и силно, нещо фундаментално, което бе

извън разумното обяснение. Меган щеше да си спомня този поглед много, много дълго след

това. Щеше да проиграва сцената в паметта си и да се чуди какво видя тогава, ала никога

нямаше да може да го сподели с никого. Очите на блондинката се поотвориха още малко, а

после, докато наблюдаваше как очите на русокоската губеха блясъка си, Меган осъзна, че тя

си бе отишла завинаги.

Когато падаше отново на паважа, Меган дочу стъпки. Главата й беше вече досами земята,

когато усети, че нечии ръце я сграбчват, придържат я леко във въздуха, а после нежно я

слагат на земята.

Тя вдигна поглед и зърна своя страх.

– Меган? Боже мой, Меган?

Тя почти се усмихна, като видя красивото лице на Дейв. Искаше да го приласкае, да му

каже, че го обича, че ще се оправи – първичният й инстинкт, щеше да си спомни тя по-късно,

я караше да обича и утешава този мъж, – ала от устата й не се отронваше и дума.

Подбели очи. Дейв изчезна и тя потъна в тъмнина.

34

Брум потръпна от студ.

Край кладенеца вече стояха още шестима полицаи. Единият му предложи одеяло. Брум се

навъси и му каза да се разкара.

В кладенеца имаше трупове.

Много трупове. Бяха нахвърлени един върху друг.

Първият, който извадиха, беше на Карлтън Флин.

Неговият труп бе най-пресният, следователно изглеждаше най-ужасяващо. И вонеше от

разлагането. Дребни животинки – плъхове и катерички – се бяха нахвърлили на мъртвата

плът. Един от полицаите извърна глава. Брум не.

Медицинският експерт би се опитал да открие времето и причината за смъртта, ала

независимо какво предаваха по телевизията, нямаше никакви гаранции, че наистина ги е

открил.

Ами температурата на открито и животинките, които пируват с трупните органи – какво

огромно объркване би настъпило. Брум, разбира се, не се нуждаеше от научни доказателства,

за да се ориентира във времето. Карлтън Флин бе умрял на Марди Гра – беше сигурен.

Когато трупът бе изваден със скрипец и въже, всички замръзнаха няколко секунди в

тържествени пози.

– Останалите са почти скелети – каза Саманта Баджрактари.

Това не бе изненада за Брум. След всички тези години, след безкрайните промени и обрати,

събития, случки и слухове всичко се свеждаше дотук. Някой бе убил тези мъже и ги бе

хвърлил в кладенеца. Някой бе докарал мъжете в това отдалечено място, беше ги убил, а

после с помощта на ръчна количка ги бе довлякъл до кладенеца на трийсетина метра от

утъпканата пътека.

Вече нямаше съмнение. Всичко беше дело на сериен убиец.

– Колко са труповете? – попита Брум.

– Още е трудно да се каже. Най-малко десет, може да са и двайсет.

Мъжете, изчезнали на Марди Гра, не бяха избягали, нито бяха приели нова самоличност и

бяха отпътували за някой далечен остров. Брум поклати глава. Трябваше да се знае. Винаги

бе вярвал, че Дж.Ф.К. бе убит от самотен стрелец. Приемаше с присмех твърденията за

съществуването на НЛО, за завръщането на Елвис, за фалшификацията на кацането на

Луната, както и всяка тъпа теория за някаква конспирация.

Дори като ченге той винаги е подозирал очевидното: годеницата, любовника, някого от

семейството, тъй като в почти всички случаи най-краткото разстояние между две точки си

остава правата линия.

Стюарт Грийн вероятно щеше да бъде на самото дъно.

– Ще трябва да уведомим федералните – рече Саманта.

– Знам.

– Искаш ли аз да се заема?

– Вече е направено.

Той си помисли за Сара Грийн, как през всичките тези години бе седяла в къщата, без да

има възможност да действа, да скърби, а през всичкото това време съпругът й вероятно бе

лежал мъртъв на дъното на кладенеца.

Брум се бе вдал твърде много в случая. Това бе замъглило съзнанието му. Желанието му бе

да спаси семейство Грийн. Беше се убедил, че има възможност да го стори; че независимо от