Харлан Коубън - Остани

съзнанието. Но Рей не се бе възстановил на сто процента. Вероятно това никога нямаше да

стане. Продължаваше да пие много. Но вече бе започнал.

Рей грабна чантата си от конвейерната лента и се запъти към ръкава за самолета си. На

таблото пишеше, че все още разполага с петнайсет минути. Седна до входа и погледна към

мобилния си телефон.

Искаше му се да позвъни на Меган, да й съобщи, че си е намерил работа и че ще е добре,

ала нарочно бе загубил номера й и дори да си го припомнеше, което нямаше как да стане, пак

нямаше да й позвъни.

Щеше да сипомисли . Щеше много да си помисли през идните години. Дори започна да

набира номера й. Ала никога нямаше да позвъни и никога нямаше да види Меган – Каси

отново.

Меган Пиърс затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец на

кухнята, където обикновено закусваха. В задния двор Кайли, петнайсетгодишната й дъщеря,

се дърляше с по-малкото си братче Джордан. Меган искаше да отвори прозореца и за кой ли

път да смъмри Кайли. Ала днес не й се щеше да го направи.

Свада между брат и сестра. Ще се оправят.

В стаята с телевизора Дейв се бе проснал по сив потник с дистанционно в ръка.

– Кайли има футболна тренировка – каза тя.

– Ще я откарам.

– Мисля, че Ранди може да я върне у дома.

– Много ще ми помогне – отвърна Дейв. – Не мога да я чакам да си получи шофьорската

книжка, за да се оправя сама.

– Чувам, че би могъл.

Дейв седна и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Той потупа с ръка мястото до себе

си.

– Ще седнеш ли до мен? – попита.

– Имам да свърша още милион неща.

– Само пет минутки.

Меган седна на дивана. Дейв я прегърна с ръка и я придърпа към себе си. Тя се сгуши в него

и опря глава на гърдите му. По стар навик той прехвърляше каналите с дистанционното. Тя

не му направи забележка. Картините бързо се редуваха една след друга.

Бяха далеч от съвършенството, Меган го знаеше. В края на краищата можеха дори да не си

подобрят отношенията. Но най-после помежду им се бе възцарила честността. Тя не знаеше

докъде ще стигнат, но в този момент всичко изглеждаше доста добре. Копнееше за нормален

живот.

Харесваше й да участва в родителския график, да организира обеди, да помага на децата в

домашните им упражнения, да гледа телевизия с мъжа, когото обича. Надяваше се, че

чувствата й ще продължат дълго, ала историята на човешките отношения й казваше друго.

Отново щеше да ги обхване безпокойство. Така трябваше. Скръб, страх, страст, най-тъмните

тайни – нищо не продължаваше вечно. Може би обаче, ако тя си поемеше дълбоко дъх и го

задържеше, щеше да накара това чувство да остане с нея поне още мъничко.

* * *

Document Outline

Корица

За автора

Анотация

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

ЕПИЛОГ