Харлан Коубън - Остани

че ли нямаше нищо общо с изтощението и непрекъснатото криене; Лорейн се беше предала

твърде лесно и той се чудеше какво ли бе цялото онова говорене за „плана“ й.

Отне му известно време, но накрая разбра.

Брум бе станал неин довереник и изповедник и макар да не желаеше да го признае, на него

все още му харесваше да е с нея, което, разбира се, би могло да обясни затрудненията в

отношенията му с жените.

Лорейн знаеше, че той все още има въпроси, и правеше всичко възможно да му отговаря. По

време на последната им частна среща той каза:

– Разкажи ми за Рос Гънтър.

– Беше първата ми жертва – отвърна Лорейн, облечена вече в оранжеви дрехи. След съпруга

ми, естествено, аз бях малко по-амбициозна, но си струваше.

– Какво имаш предвид с това „амбициозна“?

– Виждаш ли, аз харесвах Стейси. Тя бе добро хлапе, страдала цял живот от мъжете.

Имаше ужасен приятел на име Рики Маниън. Няма да повярваш какво й правеше. А после,

тъй като понякога бедата не идва сама, Стейси привлече вниманието на друг ненормалник на

име Рос Гънтър. Така че първоначалният ми план бе да убия и двамата.

– И какво се обърка?

Лорейн се усмихна и извърна очи.

– За повечето мъже, които познавам, убийството може да е като, да речем, секса. След като

го извършиш веднъж, може за известно време да изгубиш желание за това. Така че аз убих

Гънтър и вместо да убия и Маниън, реших, че е много по-интересно да пришия убийството на

него. Истината беше, че като убия само Гънтър, Стейси нямаше да се освободи. Трябваше да

се отърва и от двамата. Странна логика, признавам, но подейства.

– Това стана през първата година?

– Да.

Тогава Брум стигна до самата същност.

– А Стююарт Грийн бе убит на втората година?

– Аха. Така стоят нещата. Не знаех какво е станало с него. Знаех, че съм го убила.

Изпратих Каси там, защото исках да разбере, че вече е свободна. Не мислех, че ще се

уплаши. А трябваше да се досетя. Това бе грешка от моя страна и ми послужи за урок. Така

или иначе, когато никой не откри тялото на Стюарт... е, аз също не узнах какво се е случило

с него. Струва ми се, че се поуплаших. Помислих, че Каси е скрила трупа или нещо такова.

Но после и тя изчезна. Дори по едно време си казах, че Рей може да я е убил и да е скрил и

двата трупа, особено след като го видях около развалините преди няколко седмици, точно

преди да се появи Карлтън Флин.

– Почакай, ти си го видяла?

Лорейн кимна.

– Едва не отложих цялата работа, но си казах, че едва ли ще съм жива на следващия Марди

Гра, така че по дяволите.

– Значи ти си нападнала Рей с бата и си откраднала фотоапарата. Искала си да вземеш

снимките, които е направил.

– Виноват – каза Лорейн. – Няма да ме обвиниш и в нападение, нали?

– Можем и да го пропуснем.

– Няма да е кой знае какво в сравнение с всички тези мъртъвци, нали така? Както и да е,

докъде бяхме стигнали? До Каси, нали?

Брум кимна с глава.

– Не исках да обърквам живота й, но трябваше да разбера какво става. Тази мисъл ме

преследваше. Опитах се да я намеря, но тя наистина бе успяла да изчезне. Междувременно те

наблюдавах, Брум, следвах те по твоя път, за да разбера какво се е случило със Стюарт

Грийн. Ти нямаше никаква представа. Без труп нямаше престъпление. Виждаш ли, и аз

понаучих нещо от това. Ама че объркване беше. Така че реших да променя начина си на

действие.

– Решила си да скриеш труповете – рече Брум.

– Аха.

– Направила си да изглежда така, сякаш мъжете са изчезвали или са избягали.

– Точно така. Ако продължавах да оставям трупове там горе, ченгетата непрекъснато щяха

да ги откриват. Щеше да се наложи всяка година да търся нови и нови места. Щеше да ми

дойде твърде много, ако разбираш какво говоря. Ала с изчезванията, е, в много случаи

нямаше за какво да се хванат.

– Все още ми убягва едно нещо.