Харлан Коубън - Остани

– Да, страхотно.

Без да отлепва очи от него, Лорейн хвърли малко лед в празната чаша, взе автомата за сода

и натисна едно копче.

– Защо си дошъл, хубавецо?

– За същото, за което са дошли и останалите мъже.

– Наистина ли?

Тя му подаде кока-колата. Той отпи.

– Разбира се. Нямам ли такъв вид?

– Приличаш също на бившия ми – твърде красив за негов късмет. – Лорейн се наведе,

сякаш искаше да сподели някаква тайна. – Искаш ли да ти кажа нещо? Мъжете, които

нямат вид за този бар – рече тя, – са най-добрите ни клиенти.

Очите му бяха привлечени от цепката й. Когато погледна отново нагоре, той срещна очите

й. Онова, което видя, не му хареса, стори му се, че старата барманка можеше по някакъв

начин да чете мислите му. Представи си я завързана и гърчеща се от болка и усети как

старото вълнение се върна при него.

Той не изпускаше с поглед очите й и опита нещо.

– Мисля, че сте права по отношение на мен – каза.

– Я пак.

– За това дали съм за това място. Влязох тук, за да размишлявам. И може би да поскърбя.

Лорейн възкликна:

– О?

– Приятелят ми идваше тук. Вероятно сте прочели за него във вестниците. Името му е

Карлтън Флин.

Пламъчето в очите й му подсказа, че тя знае. Боже, боже, тя знаеше. Да, сега бе негов ред да

я погледне така, сякаш виждаше вътре в нея и четеше всяка нейна мисъл.

Тя знаеше нещо безценно.

33

Меган зърна ножа, вдигнат срещу нея.

Нямаше познания по бойни изкуства, но дори да ги бе тренирала, вероятно нямаше да са й

от полза. Нямаше време да се наведе, нито да блокира китката или каквото и да е друго,

подходящо за подобна ситуация.

Казват, че в такива мигове, когато над главата ти увисват насилието и разрушението,

времето забавяло своя ход. Това не е съвсем вярно.

За този кратък миг, когато върхът на острието се доближи до вдлъбнатинката под гръкляна

й, Меган се превърна в нещо съвсем различно от човешко същество. Внезапно мозъкът й

заработи само на базово равнище.

Дори мравката, ако стъпиш близо до нея, дори тя се досеща да бяга в противоположната

посока. В същността си ние всички сме програмирани да оцеляваме.

Същото проработи и сега. Базисната част от мозъка на Меган, онази, която съществуваше

много преди появата на познавателната мисъл, взе превес. Тя не мислеше, не планираше,

нищо подобно. В нея не се роди съзнателна мисъл, не и в самото начало, но в нервната й

система се появиха някои предварително узрели защитни механизми.

Тя стрелна ръка нагоре към шията си, като се опита да попречи на острието да проникне в

гърлото и да сложи край на живота й.

Острието проряза дълбоко горната част на ръката й, като свободно навлезе през плътта и

се удари в костта.

Меган извика.

Отново някъде дълбоко в недрата на мозъка си Меган всъщност успя да чуе скрибуцащия

звук на метал, който остъргва костта, ала това не означаваше нищо за нея. Не и в този миг.

Ставаше дума само за оцеляването й.

Всичко останало, в това число разумът, оставаше на втори план, сред най-примитивните

човешки инстинкти. Тя буквално се бореше за живота си и този факт доминираше над всички

останали: Ако нападателят измъкнеше ножа от плътта й, Меган щеше да умре.

Тя се бе съсредоточила изцяло върху този нож, ала някъде в крайчеца на мозъка си Меган,

зърнала русата коса, осъзна, че нападателят й бе същата жена, която бе убила Хари Сътън.

Не си направи труда да се попита каква беше причината – ако оживее, щеше да го направи

по-късно, – ала почувства мощна вълна гняв, примесен със страх и паника.

Не й давай да измъкне ножа.

Не, времето все още не бе забавило своя ход. Откакто Меган зърна ножа, насочен към нея,

бяха изминали само секунда, най-много две. И пак, като действаше чисто инстинктивно със

забития докрай нож в мускулната тъкан на ръката й, Меган направи нещо, което при