Харлан Коубън - Остани

Баджрактари оглеждаше тухлата от пещта, строена през 1780 година.

– Помисли си, че си видял ръчна вагонетка, нали така?

– Да.

Тя потърка тухлата.

– Какво?

– Тук има нещо. Може да е ръжда. Не мога да кажа със сигурност, без да направя тест.

– Сякаш до нея се е опирала ръчна вагонетка?

– Би могло.

Саманта се наведе до земята. Потърка с ръка пръстта.

– Каква теория имаш относно ръчната количка?

– В момента ли? – попита Брум. – Очевидно.

– Което е?

– Била е използвана да превозва нещо.

– Като, да речем, нечий труп?

Брум кимна с глава.

– Да кажем, веднъж годишно – на Марди Гра – убиваш, или, не знам, изваждаш от строя

мъже точно на това място. Удряш ги и те изпадат в безсъзнание. Да речем, че искаш да ги

преместиш.

Тя кимна.

– Може да използваш количка.

– Правилно.

– Ако е станало така – каза Саманта, – трябва да има някакви следи. Вдлъбнатини в калта.

Не знам колко големи биха могли да бъдат. По-старите, направени преди години, може и да

са изчезнали отдавна, но ако преди няколко дни Карлтън Флин също е бил преместен, все ще

забележим нещо.

Тя се върна долу до големия камък, където бе открила кръвта. Брум я последва.

Баджрактари коленичи и се опря с ръце на земята, като придвижваше лицето си на два-три

сантиметра над пръстта като ловец от някой стар уестърн. Тя запълзя наоколо, сега малко

по-бързо.

– Какво? – попита Брум.

– Виждаш ли това?

Тя посочи към земята.

– Слабо.

– Това е следа. Има четири такива, които оформят четириъгълник. По мои изчисления е с

размери шейсет на сто и двайсет сантиметра.

– И какво означава това?

– Ако искаш да преместиш тялото с ръчна вагонетка, ще оставиш количката на четирите й

колела. Щом оставиш тялото върху нея, тежестта ще падне на това място тук.

Тя вдигна поглед към него.

– Накратко, ще остави следи като тези.

– Стой.

– Да?

– Ще можеш ли, знам ли, да проследиш отпечатъците?

– Не мисля – отвърна тя. – Почвата е твърде корава, но...

Гласът й отлетя. Тя обърна глава и като куче следотърсач тръгна назад по пътеката. Спря

се и се наведе към земята.

– Нататък ли водят? – попита Брум.

– Нищо определено, но погледни по какъв начин е счупен този шубрак.

Брум се доближи. Клекна. Наистина изглеждаше, сякаш нещо тежко, вероятно ръчна

количка, натоварена с труп, се е движила в района. Той се опита да открие дирята, ала диря

нямаше.

– Къде би могъл да отиде?

– Вероятно недалеч. Може би да погребе трупа.

Брум поклати глава.

– През последните седмици бе твърде студено.

– Тук има счупени клони. Да видим.

Проследиха накъде водят следите. Те влизаха навътре в гората, далеч от пътеката.

Започваха от един хълм. В района, където никой нямаше причина да се скита, откриха още

счупени клонаци, още следи, които говореха, че нещо значително по размери е разорало

земята, като се е движело с голяма скорост.

Слънцето залязваше, с идването на нощта времето застудяваше. Докато вървеше, Брум

дръпна ципа на винтягата до брадичката си.

Шубраците се сгъстиха и фактът, че някой е минавал оттук, ставаше все по-очевиден. Брум

знаеше, че трябва да върви по-бавно, че трябва да внимава да не замърси потенциалното

място на престъплението, но краката му не спираха. Сега той вървеше най-отпред. Пулсът

му се ускори. Косата му настръхна.

Той знаеше. Просто знаеше.

– По-бавно, Брум.

Не я послуша. Дори започна да върви по-бързо, като отмяташе клоните встрани и се

препъваше в дебелите коренища. Най-после, по-малко от минута след като се бяха спуснали

по хълма, Брум излезе на малка полянка и се спря.

Саманта Баджрактари вървеше току след него.

– Брум?

Той се взираше в разрушения строеж пред себе си. Руините представляваха ниска стена, не