Харлан Коубън - Остани

леглото. Нощните снимки придаваха на стаята призрачен зеленикав оттенък.

Макар лещите да бяха поставени на широка основа, за да обхващат цялата стая, все още

можеше да се види изплашеното изражение върху лицето на Агнес. В тъмнината очите й

светеха в бяло.

На снимката се виждаше стреличка за игра. Меган отново погледна към Миси Малек.

Малек изглеждаше примирена. Меган щракна върху иконката. Видеото се завъртя и

наистина разреши мистерията, ала не така, както очакваше Меган.

Не бе записан никакъв звук, но може би така бе по-добре. На екрана се виждаше Агнес в

седнало положение. Виждаше се, че тя пищи и плаче. Очевидно беше ужасена. Сграбчи

възглавницата си, за да се защити. Беше се свила в отсрещния ъгъл на леглото в опитите си

да избяга и бе свила колене до гърдите си. Тя се взираше в нападателя си, а с дясната ръка

прикриваше лицето си.

Но там нямаше никой.

Сърцето на Меган се сви. Тя погледна крадешком към Миси Малек.

Лицето й все още изразяваше покорство, но не защото се чувстваше виновна или бе

уплашена. Тя е знаела. Меган погледна към свекърва си.

Агнес наблюдаваше екрана с отворена уста. Отначало изглеждаше объркана, ала през

мъглата Меган забеляза яснота. Агнес виждаше добре какво става. Част от мозъка й го

приемаше, но по-голямата му част просто не можеше. Все едно да кажеш на някого, че горе е

долу и ляво е дясно.

– Става невидим – каза Агнес.

Не и със сърцето си.

След известно време, което й се видя цял час – всъщност бяха само две минути, – на екрана

се втурна една сестра и започна да успокоява Агнес. Меган забеляза, че сестрата носи чаша в

едната си ръка. В другата държеше хапчета. Агнес ги глътна с течността в чашата, която

Меган прие, че е вода. После се облегна назад. Сестрата нежно я зави, почака за миг и излезе

на пръсти през вратата.

След още една минута записът спря.

Трябва да признаем, че Малек не каза и дума. Агнес се взираше в екрана и чакаше да стане

още нещо. Екранът оживя само още веднъж. Според дигиталния будилник в ъгъла беше с

един час по-късно. Агнес и Меган се наведоха напред, за да виждат по-добре, ала видяха само

как сестрата проверява Агнес.

Екранът показваше, че Агнес спи.

Това беше всичко.

– Видя го, нали? – каза Агнес, като сочеше към екрана. – С ножа? Веднъж дойде с койот и

шише отрова.

Малек се измъкна от стаята, без да каже дума.

– Меган? – обади се Агнес със слаб глас.

– Всичко е наред – отвърна Меган, опустошена.

По дяволите. Каква идиотка е била! Нима не усещаше със сърцето си какво ще покаже

наблюдателната камера? Наистина ли бе повярвала, че някакъв мъж с нож в ръка (да не

споменаваме койота и шишето с отрова) е дошъл през нощта, за да тероризира една старица?

Що за пожелателно мислене! Агнес бе най-близо до жена като Меган – жена, живееща в

лъжи през почти целия си зрял живот – като нейна довереница и най-добра приятелка. Днес

тя бе научила колко близки са били – че през всичките тези години Агнес е знаела ако не

истината, то поне нещо много близо до нея. Не й бе пукало. Агнес познаваше Меган по-добре

от останалите и въпреки всичко я обичаше.

– Трябва да си тръгваш – рече Агнес с глас, идващ някъде отдалече. – Трябва да се

погрижиш за бебето.

Бебето. В единствено число. Човекът телевизор отново бе сменил каналите или поне

времевите зони. Но така или иначе, Агнес имаше право.

Стига.

Стига си преследвала миналото. Достатъчно живя в лъжа. Свекър й – покойният Роланд

Пиърс, когото свекърва й бе лъгала за възрастта си – често казваше: „Младостта отлита

като дихание“. Беше вярно, но нима не е така и с двайсетте ти години, със средната ти

възраст, с всеки етап от живота ти? Като че ли това е единствената гаранция, която животът

може да ти осигури.

Кога започна да вехне Агнес? Кога ще започне Меган?

Тя не желаеше да живее и ден повече в лъжа.