Харлан Коубън - Остани

нормални обстоятелства би било немислимо. Със свободната си ръка тя прикри ножа, като

плесна длан по собствената си ръка и наби острието му в собствената си плът. Не мислеше за

това – не мислеше как всъщност се мъчи даостави ножа в ръката си. Знаеше само едно – че

каквото и да се е случило, какъвто и порой или гняв да се излее на главата й, нямаше

никакъв начин да остави жената да извади ножа от ръката й.

Когато русокосата се опита да измъкне острието, което пък се подхлъзна на костта,

пронизваща болка премина по тялото на Меган, коленете й се подкосиха и тя за малко да

рухне на земята.

За малко.

Дотук с болката. Част от теб иска тя да спре, но ако те е грижа за живота ти – а кого не го е

грижа? – това желание може да надвие над нервната система, контролираща поведението ти.

Може да е някакво химическо вещество, като например адреналин. Може да е нещо по-

абстрактно като например волята.

Но в момента болката не означаваше нищо за Меган. Воля за оцеляване и гняв – сега само

те имаха значение. Воля за живот, добре, това бе очевидно, но тя се гневеше на всичко – на

убийцата, унищожила горкия Хари, на Дейв, задето я бе изоставил, на Рей, задето се бе

отказал от всичко. Беше бясна на всяко божество, решило, че старци като Агнес трябва да

бъдат възнаградени в края на живота си с мъките и унижението, причинени от факта, че са си

загубили ума.

Ядосваше се и на себе си, задето не бе оценила какво притежава, задето си пъхаше носа в

миналото, задето не разбираше, че известна доза недоволство си е част от човешката

същност – и най-вече тя се тресеше от нерви, че тъпата руса кучка искаше да я убие.

Е, да оставим това.

Меган наддаде писък – затрогващ, първичен, остър крясък. Както си беше с нож, забит в

плътта на ръката й, тя се изви силно в кръста. Блондинката направи грешката да се опита да

запази същата поза по отношение на Меган, ала неочакваното движение на жертвата й я

извади от равновесие.

Само мъничко.

Колкото да я накара да залитне напред.

Меган вирна лакътя си право нагоре. Острата кост удари с всичка сила носа на русокосата,

като го пречупи нагоре към челото. Чу се изпукване. Лицето на блондинката се обля в кръв.

Но това не бе краят.

Блондинката, която също чувстваше остра болка, намери в себе си нови сили. Тя

възстанови равновесието си и дръпна ножа с все сила. Острието простърга по протежение на

костта, сякаш я одялваше. Меган все още се мъчеше да я спре, ала сега русокосата взе

превес. Острието се плъзна навън, излезе от мускула с висок, всмукващ влагата звук.

От раната бликаше кръв, изригваше като гейзер.

Меган бе гнуслива от дете. Когато бе осемгодишна, един от небиологичните й бащи поиска

да види последната част на „Петък, 13-и“ и тъй като не можа да намери бавачка, той

помъкна Меган със себе си. Преживяването бе болезнено. Оттогава – дори сега – тя не

можеше да гледа филми с насилие.

Сега тези неща нямаха значение. Кръвта – и нейната, и тази на блондинката – не я караше

да потръпва. Всъщност тя почти се радваше на гледката.

За миг болката в ръката й изчезна, но после се върна с мощен изблик, сякаш нервните

окончания са били блокирани подобно на превит маркуч за поливане, по който изведнъж

потича вода.

Болката премина в бурна ярост.

С животинско ръмжене блондинката вдигна ножа и отново я нападна.

И отново по силата на инстинкта си Меган си каза: пази жизненоважните си органи.

Гърлото, сърцето, меките тъкани. Меган сви брадичка, като блокира достъпа до гърлото и

гърдите си. Обърна се с рамо към удара. Върхът на острието удари върха на раменната й

кост.

Меган отново извика.

Болката растеше, но ножът само одраска кожата й.

Меган отпусна крак и срита блондинката, а ритникът попадна в свитото й коляно, като го

изправи, но по неправилен начин. Кракът се усука. Блондинката падна и тутакси понечи да