Харлан Коубън - Остани

– Не виждам как бих могла да ви помогна.

– Не обичам да се обаждам без предупреждение като сега, но имам нужда от помощта ви.

– Не знам нищо.

– Добре, Джейми, или може би Стейси, разбирам – каза Ирин. – Както не знаеш и

истинското си име, нали?

– О, господи! – Южняшкият акцент бе изчезнал. – Моля ви. Умолявам ви. Оставете ме на

мира.

– Нямам интерес да ти навредя.

– Изминаха близо двайсет години.

– Разбирам, но открихме нови следи относно убийството на господин Гънтър.

– За какво говорите? Рики уби Рос.

– Не мислим така. Според нас направил го е някой друг.

– Значи ще освободят Рики? – изхлипа тя. – Боже мой!

– Госпожице Хемсли...

– Аз не знам нищо, разбрахте ли? Бях боксова круша и за двамата психопати. Мислех...

Мислех, че Господ ми е направил услуга. Нали знаете, с един куршум два заека? Той изолира

и двамата от живота ми и ми даде възможност за ново начало.

– Кой ти даде тази възможност?

– Какво искате да кажете с този въпрос? Господ, съдбата, моят ангел пазител, знам ли?

Двама мъже се караха кой да ме убие. И внезапно и двамата изчезнаха.

– И вие бяхте спасена – каза Ирин повече на себе си, отколкото по телефона на

свидетелката.

– Да. Преместих се. Промених името си. Имам магазин за дрехи. Не е много, но си е мое.

Разбирате ли какво говоря?

– Разбирам.

– А сега какво, Рики ще излезе от затвора ли? Моля ви, не му казвайте къде съм.

Ирин премисли онова, което чуваше. Настоящата ситуация отговаряше на известен

профил, появил се във връзка с изчезналите мъже – повечето от тях не бяха граждани за

пример. Няколко от съпругите и приятелките им бяха реагирали по същия начин – бяха

умолявали Ирин да не намира изчезналите им партньори.

– Той няма да те намери, но аз трябва да попитам: Имаш ли представа кой може да го е

направил?

– Кой е убил Рос ли?

– Да.

– Освен Рики, никой друг.

Мобилният телефон на Ирин звънна. Беше Брум. Тя благодари на Джейми Хемсли и й каза,

че ако се нуждае от още нещо, ще й се обади.

Обеща й да я извести, ако Рики Маниън излезе от затвора.

След като и двете затвориха, Ирин отново вдигна мобилния си.

– Ало?

– Те са мъртви, Ирин – със странно монотонен глас изрече Брум. – Всички са мъртви.

Ирин усети леда в гърдите си.

– За какво говориш?

Той й разказа за фотографията на ръчната количка, за връщането им при развалините, за

труповете в кладенеца. Когато Брум свърши, Ирин рече:

– Значи това е то? Всичко свърши?

– За нас, предполагам. Федералните ще открият убиеца. Но някои части все още не си

пасват.

– Нито един случай не е съвършен, Брум. Знаеш го.

– Да, така е, но там е работата. Току-що ми позвъни един следовател от полицията в Есекс.

Тази вечер Меган Пиърс е била нападната от млада русокоса жена, чийто портрет си пасва с

описанието на жената, забелязана в кантората на Хари Сътън.

– Добре ли е?

– Меган ли? Ранена е, но е жива. Обаче е убила нападателката си. Пробола я е в корема.

– Леле.

– Да.

– Доказана самоотбрана?

– Така ми каза тамошното ченге.

– Откриха ли самоличността на русата жена?

– Още не.

– Как, мислиш, се вписва това?

– Не знам. Може би няма връзка.

Ирин не беше на това мнение. Нито Брум, знаеше го.

– И какво искаш да направя? – попита тя.

– Не можем да сторим много за Меган Пиърс. Когато местните полицаи се върнат с

идентификацията на русата нападателка, може би ще можем да отлепим от тази точка и да

продължим.

– Съгласна.

– Също така мисля, че все още трябва да помислим добре как точно убийството на Рос

Гънтър е свързано с всичко това.

– Току-що разговарях със Стейси Парис.

– И?

Ирин го информира за разговора си.

– Не ни помага кой знае колко – каза той.