Харлан Коубън - Остани

Трогателно. Трогателно и глупаво.

Какво ли щеше да си помисли баща му?

Само една грешка. Една-единствена грешка, направена преди седемнайсет години, и той,

дръзкият фоторепортер, който нямаше никакъв проблем да работи на фронтовата линия по

време на въоръжени конфликти, бе допуснал тази единствена грешка да осакати душата му.

Но такъв е животът, нали? Време. Решения. Късмет.

Да плаче пред свършен факт. Колко атрактивно.

Рей се изкачи по спираловидната стълба до обсерваторията, разположена на гърба на

„Луси“. Нощният въздух беше свеж, откъм океана духаше силен вятър. Ухаеше прекрасно –

на сол и пясък. Небето бе ясно и звездите блестяха над Атлантика.

Гледката, помисли си Рей, спира дъха ти. Той извади фотоапарата си и започна да снима.

Удивително, мислеше си той, с кое можеш да живееш и без кое не можеш.

Когато свърши със снимките, Рей седна навън на студа да чака и се запита – отново

колебания – как споделянето на истината с Меган щеше отново да промени изцяло нещата.

Когато превърза ръката на Меган, лекарят измърмори нещо как на младини е работил при

някакъв касапин, където опаковал мляно месо. Меган го разбра. Ръката й беше, меко казано,

направена на кайма.

– Но ще оздравее – добави докторът.

През морфина тя все още усещаше пулсиращата болка. Болеше я и главата, вероятно като

последица от сътресението на мозъка.

Тя седна в леглото.

Бяха накарали Дейв да остане в чакалнята, докато разпитваха Меган в леглото. Ченгето –

тя се бе представила като районен следовател Лорън Мюз – прояви изненадващо здрав разум.

Бе оставила Меган търпеливо да й разкаже за случилото се и дори не повдигна вежди,

когато разказът й зазвуча като бълнуване на луд:

– Да, вижте, излязох от дома на мои стари познати, когато тази елегантна блондинка се

нахвърли върху мен с нож... Не, не знам името й... Не, нямам представа коя е, нито защо се

опита да ме убие, освен че снощи я бях видяла да се навърта около кантората на Хари

Сътън...

Мюз я слушаше с опънато лице и рядко се намесваше в разказа й. Не задаваше

снизходителни въпроси, не поглеждаше със съмнение в очите, нищо от този род.

Когато Меган завърши, Мюз повика Брум в Атлантик Сити, за да потвърди разказа й.

Сега, няколко минути по-късно, Мюз със замах затвори бележника си.

– Добре, достатъчно за тази вечер. Сигурно сте капнали от умора.

– Не можете да си представите.

– Ще се опитам да разбера самоличността на блондинката. Мислите ли, че утре ще бъдете в

състояние отново да поговорим?

– Разбира се.

Мюз се изправи.

– Грижете се за себе си, Меган.

– Благодаря. Ще ми направите ли една услуга?

– Кажете.

– Бихте ли помолили лекаря да пусне съпруга ми при мен?

Мюз се усмихна.

– Дадено.

Когато остана сама, Меган опря гръб във възглавницата. Мобилният й телефон бе на

нощното шкафче отдясно. Помисли си да изпрати съобщение на Рей, че няма да се появи на

срещата – че всъщност никога повече няма да се появи, – ала се чувстваше твърде слаба.

Само след миг Дейв се втурна в стаята със сълзи в очите. Внезапно Меган бе обзета от друг

спомен от болница и дъхът й секна. Кайли бе на петнайсет месеца, тъкмо бе започнала да

върви и те я бяха взели със себе си на празнична вечеря по случай Деня на благодарността в

дома на Агнес и Роланд. Всички се въртяха в кухнята. Агнес тъкмо бе подала на Меган чаша

чай, когато се обърна и видя препъващата се Кайли да се навежда силно от най-горното

стъпало на стълбите за мазето. Роланд, научи по-късно тя, не бе заковал правилно парапета.

Докато тя гледаше с нарастващ ужас в очите, парапетът поддаде и Кайли се търколи надолу

по бетонните стъпала.

Дори сега, когато си спомняше случката, станала преди четиринайсет години, Меган все

още усещаше майчинската си паника. Спомни си, че в тази кратка секунда тя усети