Харлан Коубън - Остани

– Нещо да отговаря на общия модел?

– Мъже, които злоупотребяват с жените.

– Правилно.

– Така че съсредоточи се върху това. Злоупотребяващи приятели, годеници или нещо

подобно. По някакъв начин Марди Гра е свързан с това. Този ден отприщва всичко. Така че

поразширете кръга, вижте дали има и други изчезнали около Марди Гра, които сме

пропуснали.

– Добре.

– И нещо още по-важно: федералните са горе при руините в момента и събират труповете.

Ще имат нужда от помощта ти при определяне на самоличността им.

Ирин го имаше предвид.

– Няма проблем. Нека обработя подробностите и ще открия имената им. Ами ти?

– Ще се отбия у Рей Ливайн, но после ще трябва да поговоря със Сара, преди медиите да се

свържат с нея.

– Ще бъде неприятно – забеляза Ирин.

– А може би не. Може би тя ще приеме завършека.

– Така ли мислиш?

– Не.

Мълчание.

Ирин го познаваше доста добре. Тя премести слушалката от едното си ухо на другото и

каза:

– Добре ли си, Брум?

– Добре съм.

Лъжец.

– Искаш ли да наминеш, когато свършиш?

– Не, не мисля – отвърна той. А после: – Ирин?

– Да?

– Помниш ли медения ни месец в Италия?

Беше странен въпрос, прозвуча като гръм от ясно небе, ала нещо в него, дори сред всичките

мъртъвци около тях, накара Ирин да се усмихне.

– Разбира се.

– Благодаря ти.

– За какво?

Ала той бе затворил телефона.

35

„Слонът Луси“ бе затворен за през нощта. Рей почака да си тръгне и последният пазач. На

отсрещния тротоар „Оранжерията на Вентура“, доста оживен ресторант и бар, бе във вихъра

на забавленията. Което изключително затрудняваше влизането от тази страна.

Рей заобиколи, отиде на обичайното място до магазинчето за подаръци и се прехвърли над

него.

Преди години, когато Каси бе задигнала ключа от бивше свое гадже, бе направила ключ и

за него. Той го бе пазил през всичките тези години. Знаеше, че вече не му върши работа, ала

това не го притесняваше кой знае колко.

„Луси“ имаше по една врата във всеки от дебелите си задни крака. Посетителите ползваха

едната. На другата имаше прост катинар. Рей взе един голям камък и с един удар го счупи.

С помощта на фенерчето, вградено в ключодържателя си, Рей се заизкачва по

спираловидната стълба, отвеждаща в търбуха на гигантския звяр.

Вместо „вътрешности“ вътре имаше сводести стаи, които му придаваха усещането, че се

намира в малка църква. Стените бяха боядисани в странен розов цвят, който претендираше

за анатомично коректно оцветяване на стомашно-чревния тракт на животното. Рей се

обзалагаше, че са целели тъкмо това.

Преди години двамата с Каси бяха скрили спален чувал в килера. Изглежда, килерът е бил

отстранен по време на ремонта на сградата. Рей се питаше дали някой не се бе препънал в

стария спален чувал, какво си бяха помислили и какво бяха направили с него – после се

зачуди защо, когато светът отново се затваряше над него, той си мислеше за нещо толкова

тъпо.

Беше глупаво да дойде тук.

Не бе влизал в този пахидерм цели седемнайсет години, но ако коремът му би могъл да

говори... Усмивка огря лицето му. Защо не? Защо, по дяволите, не? Достатъчно дълго се бе

измъчвал. Сега онази ужасна нощ се връщаше в спомените му.

Нямаше как да я спре. Бе на път да се срещне с онова тъй трудно време, така че защо да не

си спомни възхитителните нощи? Както баща му винаги му бе напомнял, не можеш да се

издигнеш, без да изпиташ и падението, няма ляво без дясно, така че не е възможно да имаш

прекрасни преживявания, без да очакваш и лоши моменти.

Ето го сега в корема на животното в очакване на единствената жена, която бе обичал

някога – той осъзнаваше, че всъщност през изминалите седемнайсет години не се е радвал на

добри преживявания. Имал е само лоши.