Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Мартин беше служил до чин лейтенант като пехотинец по време на войната, доколкото се знаеше, без да се отличи, но и без да се посрами. Но прослужените във войската години бяха изградили у него вкус към детайлите на военния живот. Той много държеше на чинопочитанието, и винаги упрекваше офицерите, които се обръщаха към свои равни или подчинени по име, а не със съответния чии. Чуеше ли някой да назовава някого на малко име в участъка, вдигаше кръвно, ако можеше да се вярва на сержант Клъф. Мартин редовно инспектираше подчинените му униформени служители и нерядко навикваше тези, чиито ботуши не блестяха като огледало или копчетата им не бяха достатъчно излъскани. Имаше орлов профил и също такива очи. Всички знаеха, че се дразни от разпасания според него вид на офицерите — криминалисти, които официално също бяха под негово командване.

Но Джордж винаги бе подозирал, че зад заядливия ветеран се крие проницателен и опитен полицейски служител. Сега му предстоеше да узнае доколко са верни предположенията му. Мартин изслуша внимателно описанието, което Джордж направи на досегашните събития. Прошарените му вежди бяха смръщени съсредоточено. Той поглади с палеца и показалеца на дясната си ръка грижливо подстриганите си мустаци първо срещу косъма, после обратно.

— Цигара? — каза той накрая и предложи собствения си пакет на Джордж. Пушеше много силни цигари, „Капстан“. Джордж поклати глава и извади своите, доста по-леки. Все пак прие предложението като позволение и веднага запали.

— Хич не ми харесва тази работа — поде Мартин. — Изглежда внимателно планирано, а?

— Така ми се струва, сър — каза Джордж, впечатлен от начина, по който Мартин веднага забеляза подробността с лейкопласта. Никой не ходи на разходка с цяла ролка лейкопласт в джоба, дори най-старателният бойскаут. Това, което бе сторено с кучето, навеждаше Джордж на мисълта за предумишлена постъпка, макар никой от колегите му да не придаваше значение на този детайл.

— Струва ми се, че който и да е отвлякъл момичето, е бил добре запознат с навиците й. Може да я е следил известно време, да е изчаквал подходящ момент.

— Значи мислите, че става дума за местен човек? — попита Мартин.

Джордж прекара ръка през русата си коса.

— Така изглежда — отвърна той колебливо.

— Прав сте да не се ангажирате с категорична теория. Пътят нагоре към Дендърдейл, до изворите на Скарластън, е популярен туристически маршрут. Кой знае колко хора се шляят наоколо през лятото. Всеки може да е видял момичето — само или с приятели — и да е решил да се върне, за да я отвлече. — Мартин кимна и почисти с пръст малко цигарена пепел от ръкава на безупречно изгладената си куртка.

— Възможно е — съгласи се Джордж, макар че не можеше да си представи как някой мигновено ще развие подобна мания и ще издържи с месеци до настъпването на подходящия момент. Всъщност основната причина за неговата неувереност бе съвсем друга.

По-скоро просто не мога да си представя който и да било жител на селото да причини такова страдание на свой съселянин. Те са невероятно близки помежду си, сър. Свикнали са да се поддържат и помагат един на друг от поколения насам. Някой от Скардейл няма да причини зло на някое от техните деца — това би било в разрез с всичко, на което са учени от раждането си. Да не говорим пък, че нима начин жител на Скардейл да отвлече дете от селото, без останали да разберат какво става. А въпреки всичко по-вероятно е извършителят да е жител на селото, а не външен човек — заключи Джордж и въздъхна, озадачен от хода на собствените си мисли.

— Освен ако всички грешат посоката, в която е тръгнало момичето — отбеляза Мартин. — Може би тя самата е нарушила навиците си и да е тръгнала в обратна посока, към главното шосе. А пък вчера имаше говежди пазар в Лийк. По лонгнорския път движението трябва да е било доста по-оживено от обикновено. Лесно може да са я примамили в някоя кола, под предлог да упъти някого например.

— Забравяте кучето, сър — напомни Джордж.

Мартин махна нетърпеливо с цигарата.

— Възможно е този, който я е отвлякъл, после да се е промъкнал откъм другия край на долината и да е оставил кучето в гората.

— Би било голям риск, а и тогава човекът би трябвало да познава отлично местността.

Мартин въздъхна.

— Сигурно сте прав. И на мен не ми се струва вероятно злодеят да е местен човек. Човек често има романтични представи за живота в тези малки селца, но често се оказваме излъгани. — Погледна към стенния часовник, придърпа маншетите си и се изправи. — И е време да приемем господата от пресата.