Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Ако до свечеряване Алисън не бъде открита, търсенето ще продължи утре.“

Дон Смарт хвърли встрани ранното вечерно издание на „Кроникъл“. Поне не му бяха откраднали въпросите. Този риск винаги съществуваше, ако решиш да зададеш някакъв по-особен въпроса на пресконференция. Отсега нататък той имаше намерение да се отцепи от групата и да рови сам за материалите си. Имаше чувството, че този Джордж Бенет ще му даде много материал за писане, и беше решен тъкмо той да бъде този, който ще изстиска най-доброто от привлекателния млад детектив.

Имаше съмнение, че Бенет е като булдог. Изключено беше той да се откаже от издирването на Алисън Картър. Дон Смарт знаеше, че за повечето полицаи изчезването на Алисън Картър е просто един от много подобни случаи. Разбира се, те съчувстваха на семейството. Сигурно сред тях имаше много бащи, които бяха прегърнали здраво дъщерите си, когато се бяха прибрали у дома и щяха да правят така след всяка нощ, прекарана в безплодно търсене.

Но той долавяше у Джордж нещо по-различно. За този човек изчезналото момиче беше мисия. Дори всички останали да се окажеха от търсенето, Джордж щеше да продължи да я издирва също тъй неотклонно, както ако търсеше собствената си дъщеря. Смарт беше наясно, че за него мисълта за провал беше недопустима.

Случаят беше манна небесна за Дон Смарт. Ангажиментът, който получи от северната секция на „Дейли Нюз“, беше първата му работа за национален вестник, и той постоянно търсеше материал за статия, която би осигурила прехвърлянето му в Лондон. Вече беше писал за „Нюз“ във връзка с изчезването на Полин Райн и Джон Килбрайд, и бе твърдо решен да убеди Джордж или някой от неговия екип, че съществува връзка между тях и между Алисън Картър. Щеше да стане страхотен материал за първа страница.

Каквото и да станеше, Скардейл беше великолепен фон за драматични тайнствени събития. Животът на всеки човек от тази затворена общност щеше да бъде оглеждан под микроскоп. Всевъзможни тайни щяха да излязат наяве. Сигурно предстояха крайно неприятни сцени. А Дон Смарт беше решил да бъде очевидец на всяка една от тях.

В залата на методисткия параклис Джордж Бенет също хвърли настрани вечерния вестник. Беше повече от сигурен, че утре на страниците на по-сензационния „Дейли Нюз“ щеше да излезе доста по неприемлива статия. Ако имаше и намек за недостатъчна компетентност на полицията, Мартин, щеше да получи удар. Джордж излезе от параклиса, пресече шосето и се качи в колата си.

Пътят към Скардейл беше почти толкова неприветлив на дневна светлина, както и нощем или на зазоряване. През нощта мракът поне бе прикривал страховито надвисналите над пътя скали — сега Джордж можеше много живо да си представи как някоя от тях смазва колата му като валяк консервена кутия. Днес по пътя имаше само една съществена разлика: портата беше широко отворена, така че колите можеха да минават свободно. До портата стоеше униформен полицай. Той се взря в колата на Джордж и щом разпозна шофьора, отдаде чест. Горкият човечец, каза си Джордж. Периодът, през който той самият патрулираше и мръзнеше на открито, беше за щастие кратък. Замисли се как ли полицаите, които не гонят кариера, се справят с това ежедневие — ден след ден кръстосване на улиците, охраняване на местопроизшествия, или пък, както днес — безплодно обикаляне из мразовита пустош.

Както пътят, така и самото село не беше станало по-привлекателно на дневна светлина. Нямаше нищо очарователно в мрачните къщурки на Скардейл. Сивите каменни постройки сякаш се бяха снишили към земята — по-скоро като подплашени кучета, отколкото като диви животни, които се готвят за скок. Стрехите на една-две от тях бяха увиснали, повечето се нуждаеха от боядисване. Между къщите се щураха кокошки, и всяка влязла в селото кола предизвикваше какофония от кучешки лай и овче блеене. Непроменени бяха само очите, които се взираха от прозорците във всеки новодошъл. Докато колата му навлизаше в селото, Джордж съзнаваше, че от всяка къща го наблюдават. Днес вече знаеше малко повече за наблюдателите иззад пердетата. Първо, те всички бяха жени, защото мъжете от Скардейл бяха до един с групите по издирването, за да помагат на полицията с познанията си за местността.

Джордж паркира колата си в отдалечената част на селската морава, до оградата на имението. Беше решил, че е време да поговори отново с госпожа Хокин. По пътя към къщата той спря край фургона, пристигнал днес от централата. Използваха го по-скоро като свързочен пункт между различните групи, отколкото като канцелария, и две полицейски служителки постоянно варяха вътре чай и кафе. Джордж открехна вратата и веднага установи колко точно беше предположението му, че ще открие тук инспектор Алан Томас, разположил се в най-топлото ъгълче на фургона, обзаведен с чаша чай от едната страна и пепелник, в който димеше голямата му лула от мирска пяна, от другата.