Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Той се обърна към една от сгъваемите маси.

— Паркинсън, върви да кажеш на Морис да покани журналистите.

Униформеният скочи и измънка:

— Тъй вярно.

— Кепето, Паркинсън — излая Мартин. Паркинсън спря като закован и се върна към стола си, нахлупи униформеното кепе и почти побягна през вратата. Докато излизаше, Мартин успя да добави: — Да се подстрижеш, Паркинсън!

Устните на началника потрепваха, като че ли криеше усмивката си, докато вървеше към столовете зад голямата маса.

Вратата се отвори и около половин дузина мъже, се изсипаха в залата. Когато премръзналите им фигури се озоваха в задушната топлина на помещението, около тях се образува нещо като мъглив ореол. Групичката се разпадна и хората насядаха шумно по сгъваемите столове. Джордж прецени, че са на възраст между двадесет и пет и петдесет и пет години, макар че не беше лесно да се каже, така, както бяха захлупени с плетени и широкополи шапки, скрити: зад вдигнатите яки на палтата си и увити целите в шалове. Разпозна Колин Лофтъс от „Хай Пийк Кърънт“, но останалите му бяха неизвестни. Зачуди се за какви ли издания работят.

— Добро утро, господа — започна Мартин. — Аз съм главен инспектор Джек Мартин от полицията в Бъкстън, а това е моят колега, инспектор Джордж Бенет. Както несъмнено всички знаете, едно момиче от Скардейл е изчезнало. Става дума за Алисън Картър, тринадесетгодишна, която била видяна за последен път приблизително към четири и двадесет вчера следобед. Излязла от имението Скардейл, където живее със семейството си, за да разходи кучето си. Когато не се върнала, майка й, Рут Хокин, и вторият й баща, Филип Хокин, се свързват с полицията в Бъкстън. В отговор на обаждането незабавно започнахме претърсване на околностите на имението Скардейл, с помощта на обучени полицейски кучета. Кучето на Алисън бе открито в близката гора, но от момичето няма и следа.

Той се прокашля.

— До обяд в бъкстънския полицейски участък ще има копия от скорошна снимка на Алисън, които ще ви бъдат предоставени.

Докато Мартин даваше подробни описания на външния вид и дрехите на момичето, Джордж изучаваше журналистите. Главите им бяха сведени, моливите хвърчаха по страниците на бележниците. Той се замисли възможно ли е този интерес да има връзка с изчезванията на деца в Манчестър. Не можеше да си представи, че биха запристигали толкова много, ако ставаше дума просто за едно момиче, изчезнало едва преди шестнадесет часа от малко селце в Дербишър.

Мартин тъкмо приключваше.

— Ако и днес не открием Алисън, търсенето ще стане още по-настоятелно. Лошото е, че нямаме представа какво може да й се е случило, и сме много обезпокоени, не на последно място заради необичайно студеното време през последните дни. А сега, ако имате някакви въпроси, и аз, и инспектор Бенет ще ви отговорим с удоволствие.

Вдигна на се една глава.

— Брайън Бонд от „Манчестър Ийвнинг Кроникъл“. Подозирате ли нещо лошо?

Мартин си пое дълбоко дъх.

— На този етап нито можем да изключим, нито можем да приемем нещо със сигурност. Не можем да открием причина за изчезването на Алисън. Не е имала неприятности в училище или у дома. Но досега не сме намерили и следи, които да ни навеждат на мисълта за престъпление.

Конни Лофтъс вдигна пръст.

— Има ли следи, които да навеждат на мисълта, че е станала жертва на злополука?

— Засега не — отговори Джордж. — Както главният инспектор вече каза цели екипи от наши хора претърсват долината. Помолихме всички местни фермери да огледат много внимателно земите си, в случай че Алисън е паднала, счупила си е крак или нещо подобни и не може да се движи.

Мъжът, седнал в единия край на редицата столове, се наведе напред и направи идеално кръгче с дима от цигарата си.

— Като че ли има някакви общи характеристики между изчезването на Алисън Картър и това на двете деца от околностите на Манчестър — Полин Рийд от Гортън и Джон Килбрайд от Аштън. Обсъждали ли сте с криминалистите от Манчестър и Ланкашър възможността за връзка между поверените ви случаи?

— Ще се представите ли? — попита сухо Мартин.

— Дон Смарт от „Дейли Нюз“, северна секция. — В усмивката му имаше нещо хищно.

Джордж си каза, че прилича на лисица. Дори окраската му беше като лисица — изпод каскета от туид се подаваше червеникава коса, червендалесто лице и светлозлатисти очи, които примижаваха от дима на пуретата му.

— Още е много рано за подобни предположения — намеси с Джордж. Искаше му се да отговори на този въпрос, защото той отразяваше собствените му съмнения. — Разбира се, запознат съм със споменатите от вас случаи, но засега не сме открили повод да се свързва ме с колегите за нещо друго, освен за организацията на търсенето. Стафордшърската полиция вече ни обеща всестранна подкрепа, ако се наложи да разширим периметъра на търсенето и в тази посока.