Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Катрин се стресна от унеса си, когато на вратата си почука. Бе дошъл Томи, за да я уведоми, че смята да прескочи до Кромфорд и да види дали някой си е у дома. Ако не ги намерел, щял да продължи за Дерби.

— Преди да тръгнеш — каза Катрин, — хвърли поглед на това.

Тя го покани да седне на мястото й пред лаптопа и му показа как да върне страниците. Той мълча дълго време, разучавайки съвестно документите.

После се обърна към кея със смутено изражение.

— Кажи ми, че си открила друго обяснение — в гласа му прозираше молба.

Катрин поклати глава.

— Не мога да се сетя за нищо друго.

Той потри челюстта си с пръсти — все още масивни и яки.

— Трябва да отида и да се обадя на семейството — каза той накрая и въздъхна. — Трябва да поговорим за това, което ще последва. Ще бъдеш ли будна, когато се върна?

— Да. Ще прескоча до Бъкстън да хапна нещо, иначе ще откача между тези четири стени — тя посочи заобикалящите я отвсякъде снимки от Скардейл. — Ще се върна към девет.

Той кимна.

— Тогава и аз ще бъда тук. Не се тревожи, Катрин, все някак ще си го обясним.

— Мисля, че и двамата сме намерили обяснението, Томи. По-трудно ще бъде да решим какво ще правим по-нататък с фактите.

Томи се усмихна на сестрата от интензивното отделение.

— Роднина съм — каза той с тази спокойна увереност, която рядко му изневеряваше. — Джордж ми е доведен брат.

Метафоричната истина на това твърдение му достави удоволствие.

Сестрата кимна.

— Синът и снахата отидоха да хапнат нещо, така че сега само жена му е при него. Можете да влезете. — Тя отвори вратата и подвикна след него: — Трето легло надолу по коридора!

Томи тръгна бавно по коридора. Спря на няколко метра от цялата поддържаща живота апаратура, която бе прикрепена към тялото на стария му приятел. Ан седеше с гръб към него, с приведена глава, и държеше едната ръка на Джордж. С другата галеше рамото му, като автоматично избягваше маркуча на системата, вкарана във вената му. Кожата на Джордж беше бледа, по лицето му проблясваше влага. Устните му имаха синкав оттенък, под затворените му очи имаше дълбоки, тъмни сенки. Под чаршафа тялото му изглеждаше странно крехко, въпреки широките рамене и добре очертаните мускули. Като го видя в това състояние, с изцедени жизнени сили, Томи почувства хладен полъх по кожата си, който му напомняше, че и той е смъртен.

Пристъпи напред и постави ръка на рамото на Ан. Тя вдигна глава и го погледна уморено и с примирение. За миг като че ли се обърка, след това лицето й просветна, когато го позна.

— Томи? — ахна тя невярващо.

— Катрин ми каза какво се е случило — каза той. — Исках да дойда.

Ан кимна, като че ли това се разбираше от само себе си.

— Естествено.

Томи си взе стол и седна до нея. Тя отдръпна ръката, с която галеше рамото на Джордж, и му я подаде.

— Как е той? — попита Томи.

— Казват, че се държи, каквото и да означава това — отвърна тя уморено. — Но не разбирам защо е още в безсъзнание. Винаги съм мислила, че инфарктите са краткотрайно състояние — или оцеляваш, или… Но той е в същото състояние вече от два дни, и ми казват, че никой не може да прецени кога ще дойде в съзнание.

— Може би това е реакция на организма, може да се възстановява по-добре така — каза Томи. — Доколкото познавам Джордж, ако беше в съзнание, щеше да се наложи да го вържат за леглото, за да го принудят да лежи и да се лекува.

Едва забележима усмивка се плъзна по устните на Ан.

— Сигурно си прав, Томи.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути и наблюдаваха ритмичното повдигане и отпускане на гърдите на Джордж. След малко Ан каза:

— Радвам се, че дойде.

— Съжалявам, че трябваше да се стигне дотук, за да дойда — Томи потупа Ан по ръката. — А ти, Ан? Как си ти?

— Уплашена съм, Томи. Не мога да си представя живота без него — тя се взря в мъжа си и отпусна отчаяно рамене.

— Кога си спала за последен път? И кога си яла?

Ан поклати глава.

— Не мога да спя. Отидох да полегна снощи — тук има стая за близки на болните. Но не успях да заспя. Притеснявам се, когато не съм до него. Искам да съм тук, когато дойде на себе си. Ще се уплаши, няма да знае къде се намира. Трябва да съм до него. Пол ми предложи да ме смени, но не мисля, че е редно. Той и без това е достатъчно притеснен. Развил е чувство за вина и кой знае какво би казал на Джордж, ако той дойде в съзнание, когато аз не съм тук. Не искам Джордж отново да се разстрои.

— Нали сега аз съм тук, Ан. Мога да остана при Джордж, поне докато изпиеш един чай и хапнеш нещо. Видът ти е такъв, като че ли всеки момент ще припаднеш.