Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

— Добро ченге щеше да излезе от теб — каза той сухо.

— Като се има предвид кой го казва, не ми звучи като комплимент. — Тя си поигра с цигарата, после я загаси.

— О, аз мога само да уважавам хората, които продължават да практикуват професия, която ми се стори прекалено тежка на времето — каза той със съжаление, което тя бе убедена, че не изпитва. — И къде отиде, за да откриеш обяснението? Въпреки че и сам мога да предположа.

— Точно така. Върнах се в Скардейл. Мислех да помоля сестрата на Хелън да ми разреши да огледам повторно къщата, за да видя дали няма да открия какво е разстроило толкова Джордж. — Тя помести стола си така, че да вижда морето.

— Успя ли?

Катрин се зае да пали нова цигара. С ъгълчето на окото си виждаше как Томи я преценява. Очите на загорялото му лице я наблюдаваха изпитателно. Той беше наясно, че тя крие нещо, но и най-фантастичните му представи надали включваха това, което щеше да научи.

— Не стигнах до оглед на имението — каза тя през дима от цигарата. — Но видях това, което трябва да е потресло Джордж. — Тя отвори чантата си и извади папката, в която държеше състарената с компютър снимка на Алисън Картър.

Томи протегна ръка. Тя поклати глава.

— Чакай малко. Жената, която ми отвори вратата, предполагаемата сестра на Хелън — е двойница на Алисън Картър. Има и белег, който пресича веждата й. — Тя подаде папката на Томи. Той я отвори много внимателно, като че ли се боеше да не експлодира в лицето му. Това, което видя, надмина и най-лошите му очаквания. Той зяпна. Катрин продължи: — И аз не повярвах на очите си. Взех снимките, които Филип Хокин е правил на Алисън, и ги занесох на специалист по компютърно състаряване. Това може да бъде снимка на жената, която ми отвори вратата на имението Скардейл. Но точно така би изглеждала и Алисън, ако е още жива.

Папката трепереше в ръцете на Томи.

— Не — каза той едва чуто. — Не може да е вярно. Тя трябва да е някаква роднина на Алисън.

— Белегът е същият, Томи. Не можеш да намериш двама души с идентични белези.

— Трябва да си сбъркала. Не може да си я видяла съвсем ясно. Станала си жертва на собственото си въображение.

— Така ли мислиш? Струва ми се, че грешиш, Томи. Джордж не е получил инфаркт заради моите фантазии. Каквото и да съм видяла, и той го е видял преди мен. Затова дойдох при теб. Имам нужда от помощта ти. Искам да дойдеш с мен, да видиш Дженис Уейнрайт и да убедиш Джордж и мен, че тя не е Алисън Картър. Защото според мен съм попаднала на удара на столетието.

Той покри лице със свободната си ръка и потърка загрубялата си кожа. После отпусна ръка и се взря отпаднало в Катрин.

— Ако се окаже, че си права — предполагам, че ти е ясно какво би означавало това?

Тя кимна. По целия път на север бе мислила почти само по този въпрос — мислите й се мятаха между професионалния възторг от разкритието, което предстоеше да направи, и мъчителната мисъл за ефекта му върху Джордж Бенет и цялото му семейство. Знаеше, че ще трябва по някакъв начин да постигне равновесие между тези последици. Но първо трябваше да научи цялата истина. Катрин погледна Томи право в очите й каза:

— Би означавало, че Филип Хокин е бил обесен за несъществуващо престъпление.

Август 1998 г.

Томи Клъф не беше сантиментален. Винаги бе живял в настоящето, с това, което непосредствено го заобикаляше. Другото му положително качество бе постоянството. Затова, макар че не се чувстваше особено обогатен от годините, прекарани на служба в полицията, той бе продължил да работи там, подтикван от стремежа да служи на правосъдието, който го бе насочил натам от самото начало. Но дори по онова време съумяваше да издържа само благодарение на двете си страсти — джаза и птиците.

Беше казал на Катрин чистата истина, когато разкри, че за него случаят Алисън Картър бе началото на края на полицейската му кариера. Беше вложил прекалено много чувство в изхода на един случай, който през цялото време бе крайно нестабилен. Мисълта, че убиецът на Алисън може да остане на свобода, го бе измъчвала ден и нощ в дните преди и по време на процеса, и не искаше никога повече да преживее същото. Бяха му необходими две години, за да си изясни какво точно бе отношението му към следствието и неговите резултати, но щом взе веднъж решение, напусна дербишърската полиция само след няколко седмици. И не бе съжалявал за решението си нито за миг.

Появата на Катрин Хийткоут преди няколко месеца го накара да погледне отново назад към миналото — може би за първи път, след като напусна полицията. В продължение на цели дни преди интервюто той бе бродил по скалите и крайбрежието около дома си, прехвърляйки на ум случая в Скардейл.