Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Катрин най-сетне успя да заспи, докато гледаше някакъв филм, и се събуди чак в девет, доволна, че е успяла да си почине въпреки всичко, което се въртеше из главата й. Първо се обади в болницата. Казаха й, че почти няма промяна, но имало слаби основания за оптимизъм. Обади се и в дома на семейство Бенет, но се включи телефонният секретар. Предаде най-добри пожелания и затвори.

Един час по-късно вече шофираше по шосе А1. Още не бе стигнала до къщата, когато вратата се отвори.

— Катрин — усмивката осея с бръчици широкото лице на Томи Клъф. — Каква приятна изненада! Заповядай, ще седнем отзад в градината.

Тя го последва през безупречно чистата дневна и кухнята и двамата излязоха в градината зад къщата — същински рай, изпълнен с ароматни цветя и храсти. Томи Клъф й обясни, че ги е подбирал специално, за да привличат птици и пеперуди. Днес пчелите жужаха тихо, многоцветните пеперуди трептяха с крила наоколо, докато двамата разговаряха.

Томи придърпа един дървен стол за Катрин, после се разположи на пейката, от която се виждаше морето далеч надолу.

— И така, какво те носи насам? — попита той, след като и двамата седнаха.

Тя въздъхна.

— Не знам как да започна, Томи. Както и да го кажа, ще ти се стори, че най-сетне съм успяла да се побъркам. — Тя сведе очи към земята. — Разбра ли за Джордж?

— Какво е станало? — попита той тревожно.

Катрин вдига очи и срещна погледа му.

— Получи инфаркт. И то тежък, по всичко личи. Сега е в кралската болница в Дерби, в интензивното отделение. В безсъзнание е от вчера сутринта, доколкото знам. Според Пол, в линейката на път към болницата сърцето му спряло.

— И ти дойде чак дотук, за да ми го кажеш? Това е наистина мило от твоя страна, Катрин — Томи я потупа по ръката. — Благодаря ти.

— Съжалявам, че нося лоши новини — засега тя прие ролята на загрижена приятелка.

Той сви рамене.

— На моята възраст човек очаква такива неща. Как го приема Ан? Трябва да е отчаяна.

— Седи неотлъчно до леглото му. Пол също си е у дома, заедно с годеницата си, и двамата са при нея.

— Горката Ан. Целият й живот беше посветен на Джордж. А и с този артрит няма да може да гледа инвалид, ако се стигне дотам — Томи въздъхна и поклати глава. После се загледа отвъд градината, към сините отблясъци на Северно море.

Катрин извади нова кутия „Марлборо“.

— Ще имаш ли нещо против, ако пуша?

Рошавите му вежди се повдигнаха.

— Не знаех, че пушиш. Но няма проблем, разбира се. — Той стана и отиде до бараката в единия ъгъл на градината. Върна се с глинена подложка за саксия. — Можеш да я ползваш за пепелник. Пуши спокойно. — Томи се облегна назад, кръстоса крака в глезените и пъхна ръце в джобовете на раздърпания си кадифен панталон.

— В понеделник Джордж отишъл в Скардейл. През нощта, след като се върнал, получил инфаркт — каза тя направо.

— Успяла си да закараш Джордж в Скардейл? — очите на Томи се разшириха от учудване.

— Не аз. Така и не успях да го убедя. Но Пол успя. Той е в Англия, заедно с годеницата си, Хелън. Мислят да се оженят по-късно тази година. Тъй или иначе, оказа се, че сестрата на Хелън, Дженис, отишла да живее в имението Скардейл преди две години. Бяха се уговорили да заведат там Ан и Джордж на обяд. Знаех, че Джордж се притеснява от мисълта за отиването в Скардейл, но когато пристигнал там, поведението му станало много странно, както ми го описа Пол.

— В какъв смисъл странно?

— Пол каза, че бил страшно напрегнат. Почти не ял. Като изключим това, че се поразходил малко по селската морава, седнал в градината и не мръднал. Не разговарял с никого. Пол каза, че бил много разсеян и объркан до края на деня и цялата вечер — Катрин замълча, за да събере мислите си. Трябваше много да внимава как ще говори пред Томи. Той улавяше много лесно оттенъците в речта на събеседника си.

— Преди да му стане зле, написал писмо — до мен, в което настоява да не издавам книгата. Не дава никакви обяснения, пише само че се натъкнал на сведения, които означавали, че книгата в никакъв случай не бива да излезе. Разбира се, когато се видях с Пол в болницата, му казах за писмото. Бях вече убедена, че Джордж трябва да е видял в Скардейл нещо, което — знам ли — го е накарало да види случая под нов ъгъл, или го е смутило във връзка с някакви данни, които ще бъдат публикувани в книгата. Пол бе стигнал до същия извод. Измъчва се от чувство за вина. Мисли, че той е отговорен за инфаркта на Джордж, защото го е убедил да отиде в Скардейл. Помоли ме да се опитам да разбера каква е причината за това писмо, което ми е написал Джордж. Така че… — тя сви рамене, — трябваше да открия обяснението.