Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Един от полицаите обкрачи неспокойното коли и хвана здраво главата му. Джордж хвана края на лейкопластовата ивица и дръпна с все сили. За минута успя да отдели и последното парче, избягвайки острите зъби на животното, изпаднало в паника, докато големи кичури от козината му се отскубваха заедно с лентата. Полицаят, който я държеше, отскочи бързо, защото тя се обърна, за да си опита късмета и с него. В мига, в който осъзна, че е свободна, Шеп седна и залая яростно срещу насъбралите се мъже.

— Какво да правим сега, сър? — попита единият от полицаите.

— Смятам да я отвържа и да видя къде ще ни отведе — заяви Джордж. Тонът му беше по-уверен, отколкото се чувстваше всъщност. Тръгна предпазливо напред. Кучето не проявяваше желание да го нападне. Той извади джобното си ножче и преряза въжето. Беше по-лесно, отколкото да се мъчи да го отвързва, докато кучето скача насреща му. По този начин щеше да съхрани и възела, в случай че той се окажеше по-особен. Макар че Джордж не мислеше така — доколкото виждаше, възелът си беше съвсем обикновен.

Шеп незабавно се хвърли напред. Изненадан, Джордж обели с ножа парче от палеца си, докато се опитваше да задържи кучето.

— По дяволите! — избухна той, когато въжето се изхлузи от пръстите му, прежулвайки ги до болка.

Един от полицаите се опита да сграбчи въжето, за да спре бягащото куче, но не успя. Джордж стискаше кървящата си ръка и гледаше безпомощно как кучето се отдалечава по пътеката, по която бяха тръгнали Милър и Принс.

След миг се чу шум като от боричкане, след това гласът на Милър извика строго:

— Седни!

Настъпи мълчание. После нощта бе разкъсана от зловещ кучешки вой.

Ровейки из джоба си за носна кърпичка, Джордж тръгна подир кучето. На стотина метра навътре в гората откри Милър и двете кучета. Принс лежеше на земята, положил муцуна между лапите, а Шеп седеше, вдигнала глава, и ту отваряше, ту затваряше уста, отправяйки към небето прекъслечен, сърцераздирателен вой. Милър държеше единия край на въжето, за да не може дърпащото се коли да избяга повторно.

— Като че ли иска да тръгне натам — Милър посочи с глава пътеката, която отвеждаше встрани от просеката.

— Да я последваме тогава — отвърна Джордж. Уви кървящия си палец с кърпичката и пое въжето от водача. — Хайде, моето момиче, — окуражи той колито. — Покажи ми — и подръпна въжето.

Шеп скочи незабавно на крака и хукна по пътеката, въртейки опашка. В продължение на няколко минути сноваха между дървета, после излязоха изпод тях на брега на тясна, бързотечна рекичка. Кучето веднага седна и се обърна към Джордж, провесило език със смутен поглед.

— Това трябва да е Скарластън — чу се гласът на Милър зад гърба му. — Знаех, че извира тук някъде. Странна река. Чувал съм, че просто изведнъж изниква от земята. Ако лятото е сушаво, понякога съвсем изчезвала.

— Накъде тече? — попита Джордж.

— Не знам точно. Мисля, че се влива или в Дъруент, или в Менифолд, не помня в коя от двете. Трябва да погледнете някоя карта.

Джордж кимна.

— Така че ако Алисън е била изнесена от просеката, тук при всички положения бихме изгубили следата. — Той въздъхна и се обърна, насочвайки лъча на фенерчето към часовника си. Беше почти десет без четвърт. — Нищо повече не можем да направим в тази тъмнина. Да се връщаме в селото.

Наложи му се направо да влачи Шеп, за да я откъсне от речния бряг. Докато се връщаха бавно към Скардейл, Джордж обмисляше тревожно изчезването на Алисън. Не можеше да намери никакъв смисъл в цялата работа. Ако някой бе достатъчно безмилостен да отвлече младо момиче, за какво му бе да проявява милост към животното? Особено към такова буйно куче като Шеп. Изобщо не можеше да си представи опърничавото животно да се остави кротко някой да му увие муцуната с лейкопласт — освен ако самата Алисън не бе сторила това. Ако това бе работа на Алисън, дали го бе сторила по своя воля или е била принудена да накара кучето си да замълчи? Ако го бе направила по свое желание, къде ли беше сега? Ако е искала да избяга от къщи, защо да не вземе кучето със себе си, за да я пази, поне до зазоряване? Колкото повече обмисляше тази загадка, толкова по-неразбираема му се струваше.

Джордж излезе от гората и тръгна да прекосява полето. Кучето се влачеше с нежелание подир него. Откри сержант Лукас да разговаря с Грънди на светлината на една ветроупорна лампа, която висеше на задния капак на ленд роувъра. Разказа им накратко какво се бе случило в гората.