Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Дърветата се изпречиха пред него по-скоро, отколкото очакваше. Първоначално виждаше само непроходимия гъсталак под тях, но като пообиколи с лъча на фенера, откри тясна, силно утъпкана пътечка. Джордж навлезе в гората, опитвайки се да уравновеси припряността си с известна предпазливост. Лъчът на фенерчето караше фантастични сенки да танцуват наоколо, и му се налагаше да се съсредоточава повече, отколкото докато пресичаше полето. Под краката му хрущяха покрити със скреж сухи листа, понякога някой клон го перваше през лицето или по рамото, отвсякъде го обгръщаше горската миризма на гниеща растителност. На всеки двадесет метра той изключваше фенерчето си, за да провери дали не е изгубил светлинките пред себе си. Тогава го поглъщаше абсолютен мрак и му беше трудно да се пребори с усещането, че от тъмнината към него се взират скришом очи, че всяко негово движение е следено. Беше голямо облекчение да включиш фенерчето отново. След като бе повървял малко из гората, установи, че светлинките вече не се движат. Той се затича, едва не се препъна в един корен, и насмалко не връхлетя върху униформения полицай, който идваше бързо към него.

— Открихте ли я? — попита задъхано Джордж.

— Де тоз късмет, сър. Ама открихме кучето.

— Живо ли е?

Човекът кимна.

— Да. Ама е било вързано.

— И не е лаяло? — попита Джордж недоверчиво.

— Някой е облепил муцуната му с лейкопласт. Горкото животинче едва можеше да скимти. Полицай Милър ме прати да доведа сержант Лукас, преди да предприемем каквото и да било.

— Сега аз поемам отговорността — каза твърдо Джордж. — Но вие така или иначе се върнете, за да съобщите на сержант Лукас какво сте намерили. Мисля, че ще е разумно до зазоряване да не пускате никой да влиза в гората. Може би дори в момента унищожаваме доказателствата за това, което се е случило с Алисън Картър.

Полицаят кимна и затича с равна стъпка по пътеката.

— Тия тук са се превърнали в диви кози — измърмори Джордж, докато продължаваше да си проправя път напред.

Когато излезе в просеката, по нея играеха светлини и сенки, лъчите от фенерчетата се преплитаха със странно удължени, трептящи сенки. В единия край на просеката за едно дърво беше вързано черно-бяло коли, което с все сили се опитваше да се отскубне от въжето. Блестящите светлокафяви ириси се открояваха на белотата на изпъкналите му очни ябълки. Убито розовият цвят на лейкопласта, с който бе увита муцуната на кучето, се открояваше неестествено насред тази селска сцена. Джордж усети върху себе си погледите на униформените полицаи, които го наблюдаваха внимателно.

— Мисля, че не е редно да оставяме кучето да се мъчи така. Какво ще кажете, Милър? — обърна се Джордж към водача на Принс, който кръстосваше методично просеката заедно с немската овчарка.

— Мисля, че тя няма да има нищо против, сър — отвърна Милър. — Ще отведа Принс малко настрани, за да не я дразни. — Той дръпна рязко каишката на кучето, каза му нещо и тръгна с него към другия край на просеката. Джордж забеляза, че кучето продължава да души ту тук, ту там, както пред вратата на имението.

— Да не би да е изпуснал следата? — попита той, внезапно обезпокоен от по-тревожни неща от неприятностите на едно куче.

— Следата като че ли свършва тук — каза водачът. — Два пъти кръстосахме просеката, вървяхме и по-нататък по пътеката. Няма нищо.

— Това значи ли, че момичето е било отнесено от тук? — попита Джордж. От стомаха му се надигаха хладни тръпки.

— И така може да е — отвърна мрачно Милър. — Едно е сигурно. Не си е тръгнала пеш от тук, освен ако не се е обърнала и не е вървяла обратно по стъпките си до къщи. Ако пък е направила така, и що й е било да връзва кучката и да й залепва муцуната?

— Може би е искала да изненада майка си? Или втория си баща? — предположи един от полицаите.

— Ами че кучето тъй или иначе не би лаяло по тях, нали? — възрази Милър. — Така че не виждам причина нито да го връзва, нито да го оставя тук.

— Освен ако не е предполагала, че при някой от тях има непознат човек — допълни полугласно Джордж.

— Абе не знам. Лично аз се хващам на бас, че момичето не е излязло от просеката само и по своя воля — каза категорично Милър преди да отведе кучето си встрани.

Джордж се доближи предпазливо към колито. Скимтенето, надигнало се в гърлото на кучето, се превърна в тихо ръмжене. Как го беше нарекла Рут Хокин? Шеп, нали?

— Спокойно, Шеп — каза той нежно и протегна ръка, така че кучето да подуши пръстите му. Ръмженето затихна. Джордж придърпа панталоните си и коленичи. Замръзналата земя се заби немилостиво в коленете му. Отбеляза автоматично, че лейкопластът е от по-плътния вид, от широките ролки, а по средата му минава по-тясна марлена лента и го издува отвътре. — Кротко, моето момиче — продължи той и стисна с една ръка гъстата козина зад ушите на животното, за да не движи главата си. С другата ръка зачопли края на лейкопласта, освободи го и задърпа. После вдигна очи. — Някой да дойде да държи кучето, докато свалям това нещо.