Джон Лескроарт - Наградата

— Да не си посмял и дума да обелиш за това пред партньорката ми, Уайът, а и аз ще го отричам до последния си ден, но тайно се радвам, че го направи.

Уайът Хънт дочу нещо като безгрижен разговор още, докато се качваше по стълбите към офиса си, веднага след първата си среща за деня, която се случи във фирмата на Джина Роейк.

Наближаваше 10:00 и той не се сещаше за никакви срещи, уговорени при него. Отвори входната врата и завари Тамара да се смее на нещо. Тясното пространство на рецепцията срещу нея бе заето от двама Афро-американци в черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Щом той влезе, двамата се изправиха и Уайът се здрависа с тях.

— Как сте, господин Картър? Радвам се да ви видя отново. Господин Ранд. Добре дошли в така наречения клуб „Хънт“. Какво мога да направя за вас, господа?

Посещението на двамата мъже беше изненада и то далеч не неприятна. За последно Хънт ги бе видял заедно по време на кратката, но твърде добре огласена церемония в Градската зала, където кметът им бе връчил наградата — 200000 долара за Ал Картър и по 50000 на Сесил Ранд и Линда Колорес.

Изглежда, че говорител на двамата беше Ал Картър и след още няколко любезности относно как върви животът, те отново седнаха на местата си, а Хънт се възкачи на ръба на бюрото на Тамара. Тутакси обаче Ал Картър отново се понадигна, за да си извади портмонето, от което измъкна две визитни картички и ги подаде на Хънт.

Той погледна красивия им дизайн — светлосиньо с ярко цветно лого на птица Тукан и думите: „Лимузини под наем Тукан“.

— Даваме си сметка, че ви го казваме в последния момент, но се надяваме, Сесил и аз, че понеже това официално е първият работен ден на нашия нов бизнес — не зная, дали сте чули, но се обзаведохме с два чисто нови таун кара, — може би ще се съгласите да заведем вас и прекрасната ви сътрудничка на място, избрано от вас, където да обядваме.

— Ще пътуваме в конвой — додаде Ранд. — Докъдето кажете по пътя за „Клиф хаус“.

Хънт се поизвърна към Тамара.

— Доста неприятно, но мисля, че се налага да затворим този следобед, Там. Това как ти звучи?

Тя престорено се намуси.

— Ти си шефът. Щом се налага.

Хънт скочи от бюрото.

— С тежка задача се залавяте, но вече сключихме сделка, господа. Кога тръгваме?

— На мига — заяви Картър. — Веднага, щом всички са готови.

Тамара беше вече на крака.

— Връщам се веднага. Само да се поосвежа.

Щом тя изчезна през вътрешния кабинет на Хънт, Картър каза:

— Има още нещо, господин Хънт. Обсъдихме го, Сесил и аз, и бихме искали да ви предложим безплатно возене в града, ако имате нужда, когато не возим плащащите клиенти.

Хънт седна отново на бюрото. Първата му мисъл беше, че това прилича на старото му споразумение с Мики, когато той ги возеше, само че по-добро. Втората, че не би могъл да приеме.

— Момчета — започна той, — това е изключително щедро, но вие имате нужда от клиенти.

— И ще си ги набавим — увери го Картър. — Но междувременно сме на ваше разположение.

— Ще ми позволите ли поне да си плащам бензина?

Двамата мъже си размениха бързи погледи и кимване.

— Бензинът няма да компрометира прекалено позицията ни — съгласи се Картър. — Можете да си плащате бензина.

— Благодаря. — Хънт отново стисна ръце с тях. — И така, защо точно това име?

Двамата се засмяха и Ранд каза:

— Тукан.

— Именно — Хънт все още недоумяваше.

— Господин Хънт. — После Картър произнесе бавно: — Two con 7 7 Two con — двама затворници — англ. — Б.пр. .

Заради счупената си ръка, Мики беше пропуснал две седмици от своя готварски курс. Няколко дни по-рано му махнаха последния гипс и въпреки, че продължаваше да е схванат, поне можеше да си вдига ръката и да мести неща из кухнята. И тази сутрин дотолкова нямаше търпение да започне, че се събуди само няколко минути след 6:00, изпи си кафето и почна да реже — лук, целина, копър (защо пък не? — каза си), — зелен боб, брюкселско зеле, картофи, същински рог на изобилието от току-що закупени пресни зеленчуци, преливащи през плота от двете страни на мивката.

Миналата седмица беше слязъл до фериботния комплекс и бе поръчал шесткилограмова пуйка от безценната порода „Диестел“, вчера я взе и я накисна в прочутата марина на „Кроникъл“ — „Най-добрата пуйка“. В интерес на истината, не беше кой знае какво да се наготви пуйка, трябва само да се гледа да не прегори, но дори и това беше преодолимо със съвременните термометри. По негово мнение, разковничето за великолепен обяд в чест на Деня на благодарността, беше в плънката, но понеже хората имат различен вкус, той приготвяше няколко вида — сушени сливи, кестени, стриди, хляб и кренвирши, както и онова, което двамата с Тамара винаги бяха наричали „добрата стара“ подправка — с целина, лук и пилешки бульон.