Джон Лескроарт - Наградата

Тук Картър се поколеба, погледна първо към Елън Комо, после към Лорейн Хес.

— Да — отговори той. — Много пъти.

— Мамка му! Това копеле. Това шибано копеле!

Хънт настоя.

— С някоя друга от „Сънсет“?

Нова пауза, този път по-дълга. Накрая пак погледна наляво и сви рамене.

— Когато постъпих, двамата с Лорейн имаха нещо.

Елън Комо изкрещя:

— Какво? Лорейн! — и скочи на крака.

Хес също се изстреля от мястото си и протегна ръка, сякаш да възпре Елън.

— Това е лъжа, Елън! Това е мръсна лъжа, Ал!

Джул също бе на крака, с протегнати към двете жени ръце, сякаш бе рефер в боксов мач. Той посочи към Хес.

— Седнете! — А после и към Комо. — Вие също, ако обичате, мадам, веднага.

Но никоя от жените не седна. Продължаваха да се взират една в друга през кръга.

— Лорейн — почти шепнешком попита Елън Комо. — Вярно ли е? — Обърна се. — Ал?

Шофьорът мрачно кимна.

— Лорейн? — За последен път я попита Елън. — Ти си била. Възможно ли е да си била ти?

Сега вече и Хънт стоеше до Джул. Пристъпи към Хес.

— Искате ли да ни разкажете и за вашия дял от федералните пари, Лорейн? За личния сейф на Доминик? Той не само е скъсал с вас, открил е, че взимате и от парите, нали? Щял е също да ви уволни от „Сънсет“.

Лорейн Хес пъхна ръце в джобовете на скиорското си яке, с което беше облечена, после извади дясната. В нея държеше револвер. Заварен напълно неподготвен, Джул посегна към кобура под рамото си, но преди да успее да извади оръжието, Лорейн Хес пусна пистолета на пода на баскетболното игрище в краката си.

Тя се взираше в Джул с жално, покрито с петна лице, увеси глава и печално я завъртя. После отново погледна към него.

— Слава Богу — промълви накрая. — Слава Богу. Най-сетне всичко свърши. — Срещна погледа на Джул. — Никога не съм искала… но вече няма значение какво съм искала, нали?

Хънт бе пресякъл през средата на кръга и бе взел оръжието. След като опасността вече бе премахната, той погледна нагоре към нея.

— Лорейн — заговори. — Джим Пар. Къде е Джим Пар?

Вместо да отговори, Хес се обърна някак отнесено към Джул и го загледа почти с копнеж.

— Чудя се, дали не можете да изпратите някого да провери, дали синът ми Гари е добре? Все се притеснявам от тези хапчета, които му давам, когато искам да заспи, да не съм му дала прекалено много.

Джул мразеше това.

Вече си представяше, че се намира пред Полицейската комисия и обяснява как се е озовал въвлечен в тази недоправена операция. И то, без партньорката си или друго подкрепление. Не се правеше така, да се подлагат на риск и несигурност всички участници. Чудеше се и искрено се съмняваше, че познава друго ченге, което да даде на Хънт подобно на неговото обещание; надали имаше друг инспектор в отдела, който със сигурна заповед за арест на главния си заподозрян в джоба, щеше да отложи момента и да се навие на този аматьорски цирк. Единствената му утеха бе, че когато сценарият на Хънт се провалеше, — а това неминуемо щеше да се случи, — той щеше да пипне онази жена Торп. Естествено, фактът, че Хънт бе поканил Роейк, щеше да усложни ареста, но не до невъзможност. И все пак, Джул се дразнеше, че Хънт изобщо не спомена за присъствието на Роейк, в качеството й на адвокат на Торп, когато говориха по телефона. Всъщност, всичко в тази ситуация му се струваше погрешно. Но така е, помисли си той, като се доверяваш на приятелите си.

И после хората се чудят защо след време ченгетата стават толкова апатични. Защото или си в братството, или не си. Или играеш по правилата, или не.

Хънт някакси бе успял да го накара да премине границата. И това, повече от всичко друго, засилваше гнева и смущението му.

Почти веднага с идването на Джул, Хънт бе предложил всички да излязат на баскетболното игрище. Роейк, Торп и Дейд седяха на столове един до друг, а Джул застана зад тях с кръстосани ръце и разкопчан кобур под рамото, за да може да ги държи под око, както и да вижда кой влиза през вратата от улица „Бренън“. Лампите бяха светнати; температурата доста ниска, около петнайсет градуса, както Хънт обичаше да я поддържа.

Не бяха почакали и три-четири минути, когато на вратата към тази част от склада се позвъни и Ал Картър, когото по някаква причина Хънт бе назначил да посреща гостите, се отправи към вратата до входа на гаража, отвори я и поздрави Лен Търнър и един висок, слаб, добре облечен чернокож младеж, за който Джул се досети, че трябва да е Кейдриън Мугиса.

Джул попипа с ръка дръжката на служебния си револвер в якето.