Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

После се обърна към Фаултън.

— И тъй. Нали чу? Приготви договорите до десет утре сутринта — и се усмихна. — Не каза ли на Бил да влезе? — направи знак с ръка към Даяна: — Даяна, иди да поканиш приятеля на Скайлър да влезе за по едно преди лягане.

— Недейте — побърза да я спре Фаултън и добави: — Той не го каза сериозно.

— Напротив, сериозно го казах!

Ала сърдечността му беше толкова фалшива, че Даяна усети гневния поток, който бушуваше непосредствено под повърхността. Само тънкото лустро, наслоено от възпитанието, му помагаше да се владее. Какво ли толкова го разгневи, запита се ти.

— Трябва да преодолееш тази фобия, Скайлър, казвам ти. На Даяна не й пука, че си педал. Тя само с такива работи, не съм ли прав?

Даяна мълчеше; не искаше да участва в груби шеги.

— Не е до това — подхвана Фаултън. — Знаеш, че…

— О, тогава значи е Бил. А Даяна не познава Бил — Рубънс погледна към Даяна: — Познаваш ли Бил Денкли, дерматолога? Бил от Бевърли Хилс? Е, Скайлър живее с него. Сега Бил е навън в колата и го чака — той отново се усмихна, показвайки всичките си зъби. — Ей, сетих се нещо! Защо не се съблечеш, Скайлър? Тъкмо ще покажеш синините, които Бил ти…

— Рубънс, моля те, престани — Скайлър премести куфарчето от едната ръка в другата и потърка свободната си длан в панталона.

— О, ама няма от какво да се срамуваш, Скайлър, приятелче. Все едно, че Даяна е едно от момчетата, а? Това не може да не разпали в теб…

— Рубънс, стига! — намеси се остро Даяна. — Прекаляваш!

Той щеше да продължи, но изразът на лицето й го разколеба, затова само тръсна глава, сякаш да се освободи от останалите фрази, които възнамеряваше да излее. После с променен тон запита:

— Как върви „Над дъгата“?

Скайлър се покашля и хвърли благодарствен поглед към Даяна, преди да отговори:

— Наскоро приключих с осчетоводяването на третия месец. Мисля, че ще трябва да следим малко по-внимателно разходите.

— С колко са надхвърлили бюджета тия копелета?

— С три милиона… засега.

— А ние с колко сме вътре?

— Грубо, с шест милиона.

— Те и със сроковете изостават.

— Заради онзи смахнат сценограф, Роланд Хил, Той всеки път им дава все по-големи и по-пищни проекти. В момента чакат неонов декор на Ню Йорк, който ще ни струва четвърт милион. Хил отказва да работи в умалени мащаби.

— Тия копелета — обърна се Рубънс към Даяна. — Трябва им по един удар под пояса, за да изчезнат като дим заедно с проектите си — той остави чашата! — Уреди ми среща, Скайлър. Да речем… по някое време другата седмица.

— В офиса ли?

— Не, у дома. Искам тези его маниаци да се поотпуснат тук. Но съм повече от сигурен, че няма да се чувстват така, когато си тръгнат. Сега за „Коломбайн“…

— До десет ще имаш договорите — с тих глас го прекъсна Скайлър. — Ще ти ги пратя по куриер.

— Не си прави тоя труд — отвърна Рубънс. — Аз все едно първо ще мина през офиса.

Фаултън кимна.

— Беше ми приятно, че се запознахме, госпожице Уитни — той стисна безчувствено ръката й. — Харесвам филмите ви.

— Много благодаря — натърти Даяна. — Пак заповядайте.

Стъпките му постепенно се отдалечиха по плочките в коридора. Вратата тихо се затвори след него. Двигателят на колата изръмжа и се съживи; шумът му скоро заглъхна сред високите палми.

Рубънс наблюдаваше Даяна. После се обърна и се упъти към бара в другия край на гостната. За известно време-пространството между двамата бе изпълнено единствено със звука от подрънкването на ледени кубчета в чашата.

— Защо се държа така с него? — първа заговори Даяна.

— Не ми се разговаря на тая тема — тросна се Рубънс.

— Така ли? Добре — тя тръгна към дрешника в коридора.

— Къде отиваш?

— У Маги. Тя е…

— Недей.

Даяна се обърна и погледна Рубънс право в очите.

— Тя ми е приятелка, Рубънс.

Той пристъпи крачка към нея.

— Аз съм нещо повече от твоята приятелка.

— Няма да остана с теб тази нощ… след като видях как издевателстваше над Скайлър.

— Защо? Какъв ти е той?

— Въпросът е, на теб какъв ти е? Господи, та той ти е приятел!

— Правя го, защото това го забавлява.

— Нали наблюдавах лицето му — поклати глава Даяна. — Ти го оскърби. И то много. И го направи, защото не той, а ти се забавляваше.

— Изглежда — имаше нещо особено в погледа му — пак съм те подценил.

— Божичко! И това те притеснява?

— Не съвсем — той взе чашата и мина пред бара. — Добре — кимна, — ще ти разкажа историята. Със Скайлър сме състуденти. Аз постъпих без ничия помощ, а него — баща му го вкара — Рубънс махна с ръка, сякаш искаше да заличи думите. — Но това няма значение. Бяхме съквартиранти, станахме добри приятели… какво ли не сме правили заедно: ходехме на мачове, помагахме си, когато зубрехме за изпитите, излизахме заедно с момичета.