Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Разбра ли сега — обърна се Ел-Калаам към Ръд, — колко безсмислен се оказа този разговор. Само делата имат въздействие.

Докато брадатият говореше, Рита си набеляза иконома. Той беше слаб, плешив човек с доста прегърбена стойка. Очите му трескаво зашариха наоколо; целият трепереше.

— Какво сте намислили? — попита Ръд.

— Джеймс знае какво ще последва, нали, Джеймс?

Главата на Джеймс се отпусна. Погледът му се закова в една точка на отсрещната стена. Не даваше никакви признаци, че чува.

— Какво става? Ел-Калаам… — Ръд бе прекъснат от истеричния крясък на Томас:

— Ще млъкнеш ли най-сетне! — той стисна очи. — Млъкни, за да ни оставят на мира!

Рита избута ужасения иконом в средата на стаята. После се отдалечи. Чу се остро прещракване и предпазителят на автоматичния й пистолет бе свален.

— В името на Бога! — изкрещя Емульор.

Прислужницата избухна в сълзи; Сюзън силно ахна.

— Това не е начин да… — обади се Дейвидсън.

Силен пукот от автоматичния пистолет накара всички да подскочат. Хедър изпищя. Икономът се завъртя с единия крак във въздуха и излетя към отсрещната стена, облян в кръв. Тялото му подскочи веднъж. Рита отново натисна спусъка. Шумът беше оглушителен. Мъжът разпери широко ръце и задраска с пръсти във въздуха; отскоците на тялото му зачестиха, очите му се въртяха в орбитите си; целият бе окървавен. Той се свлече по стената, оставяйки кървави дири по тапета; дългите му крака се огънаха, главата му клюмна върху гърдите.

Прислужницата — русокоса девойка с прекалено силен грим — не спираше да плаче. Сякаш по безмълвен знак останалите гости един по един се отдръпнаха от нея. Тя остана, свита от страх, до камината.

Рита се обърна. От дулото на МР-40 избълва нов ярък огън и девойката подскочи назад. Мраморната полица я блъсна в раменете и я отхвърли обратно напред. Тя отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Коленете й се огънаха и опряха пода; пръстите на ръцете й конвулсивно се свиваха. Тялото й се олюля за миг и се строполи на една страна.

— Така — заговори Ел-Калаам през барутния дим, — сега се убедихте, че ние не говорим празни приказки. За нас думите не означават нищо; храбростта е безсмислено средство пред властта, която притежаваме. Тя е решаваща и неотменима.

Мъжът бавно завъртя глава, впивайки тъмните си очи във всяко едно от ужасените и сковани бледи лица. По устните му трепкаше лека усмивка. Тишина изпълваше стаята. После той потупа с ръка цевта на автоматичния си пистолет и се изхрачи на пода между двата трупа.

Причината не беше само в промяната на Рубънс, който започна да се отнася по-човешки с нея. Може би основното беше, че неговите терористични проявления в началото докоснаха един нерв дълбоко в същината на нейната природа. Даяна добре познаваше чувството на силна омраза — то изпълва устата с вкус, който не може да се премахне с нищо. Знаеше също и какво е наказанието за такава сляпа омраза.

Затова не се изненада, когато привечер се озова отново у Рубънс, а не в дома си. Отиде да поплува, след което Мария й донесе поднос с голяма изпотена чаша с бакарди, приятно изстудено, и чиния с пилешки сандвичи, защото „сеньор ще закъснее и помоли да го изчакате за вечеря“.

Едва когато изпи половината от рома в чашата, тя се почувства освежена и влезе вътре. Седна, като беше още с мокрия бански костюм и мокра коса, която на тежки кичури се виеше по раменете й, и бавно продължи да допива останалия ром. Загледа се в огромната маслена картина отляво на камината. Тя изобразяваше морска сирена с едро, тежко тяло, просната върху назъбени скали; от кръглото й като месечина розово лице надничаха загадъчно две наситено зелени очи. Дългата й коса бе обсипана с морски накити, предимно малки мидени черупки. Мокрите люспи на опашката й проблясваха от светлината. Устата беше леко отворена, сякаш пееше. Около нея се надигаха вълни, готови като че ли всеки миг да я погълнат. Забележителното на картината беше, че водата и очите на сирената имаха съвършено еднакъв цвят и човек имаше чувството, че вижда през очите й необятните дълбини на океана. Даяна спусна клепки.

Вероятно затова, когато заспа същата вечер, сънува, че е в тъмница. Никога в живота си не бе изричала тази дума и години наред, случеше ли се да я срещне в някой исторически текст, спираше да чете и дълго, като в транс, задържаше поглед в нея, сякаш се страхуваше да не би думата да оживее, ако го отмести. Защото тъкмо с тази дума тя охарактеризираше стаята три етажа надолу в земята, където се чувстваше като болен молец, очакващ смъртта си. Без светлина и въздух, стаята бе обсебила подсъзнанието й и я връщаше към онзи период в живота й, когато нямаше нито воля, нито контрол над себе си… сякаш се бе озовала отново в утробата.