Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Той не й отговори веднага; обърна се към нея и я прегърна с две ръце, както го бе прегърнала и тя.

— Това няма значение — нежната му целувка почти я просълзи. — Не това е същественото в случката — шепотът му беше толкова тих, че можеше да се сбърка с повея на вятъра. — Хайде да спим, скъпа.

— Властта — говореше Мариън, — това е, което привлича човек в Холивуд. Тук е съсредоточена повече власт, отколкото в който и да е друг град на света. О, с изключение на Вашингтон — той се изсмя язвително. — И само да не пожелаят да имат парите ни!

Те вървяха покрай снимачната площадка, провирайки се между трите огромни камери, наподобяващи динозаври.

— Идването в Холивуд е последното ми изпитание като човешко същество.

От Мариън лъхаше характерната английска надменност, едно подчертано дистанциране от останалите обикновени граждани на света, които не са имали щастието да бъдат поданици на Империята. Това обаче ме накърняваше неговата привлекателност, защото беше част от своеобразния му местен патриотизъм, от постоянното му връщане към идеалите на деветнайсети век. Човек оставаше с впечатлението, че в главата му не се върти нищо друго, освен мисъл за твоите собствени интереси.

— Можех да продължа в театъра до края на живота си. От малък съм мечтал за това — да стана част от Уест Енд и, естествено, от Бродуей. Но с успеха човек се променя, това е самата истина. Да вземем например теб. След „Кралско червено“ ти, тъй да се каже, изплува на повърхността. Публиката узна за теб всичко, до най-интимните подробности, нали ме разбираш? Това не може да не промени живота ти. В моя случай успехът, който постигнах в театъра, ме накара да копнея за други… по-възвишени неща. Реших да дойда в сърнето на властта, за да проверя, първо, дали ще мога да оцелея и, второ, дали ще мога да придобия тази власт — той взе ръката й. — Но човек доста бързо разбира, че дори само да оцелееш тук, вече означава победа, която съвсем не е без значение. Мнозина от големите не оцеляха и знаеш ли защо?

Студиото започна да се изпълва с актьори и снимачен екип и Мариън я отведе настрана, в последното полутъмно, спокойно, сиво кътче. Обърна се и я погледна право в лицето.

— Защото в началото човек е всецяло отдаден — и подчерта думите си с жест на ръцете, — всецяло погълнат от мисълта да придобие власт. И в един момент започва да мисли, че това е краят, той е постигнал всичко — Мариън беше започнал да шепне, ала думите му тежаха повече, отколкото ако ги бе изрекъл с пълен глас. — А не е така, Даяна. Най-трудното е да се научиш да използваш интелигентно властта си, след като веднъж си я придобил — лицето му помръкна. — Не властта е тази, която развращава, а неумението да я използваш.

Зад тях шумът беше стигнал връхната си точка; навсякъде сновяха хора, които заемаха местата си.

— Мила моя, мисля, че вече е твърде късно за нашия приятел — Даяна разбра, че говореше за Джордж, — но не и за теб. Контролът над него е, несъмнено, моя работа, затова искам да знаеш, че в случай на ново стълкновение просто го отмини и ела при мен. Ти си достатъчно блестяща актриса, за да позволиш, хм, отклоненията на нашия приятел да те разстройват. Той иска тази роля и мисля, че е прав. Но му е трудно. „Хедър Дюел“ безспорно е писан за жена — за теб — затова неговото негодувание често ще избива — Мариън се засмя, този път със звучен, приятен глас. — Джордж може през цялото време да се държи като свиня, но като двойка на екрана вие имате излъчване, получава се нещо вълшебно. Ама и аз, нали съм си умен, взех, та му показах вчерашното буйство, което заснех. Може да е всякакъв, но не е глупак, този наш приятел. И постъпи съвсем по мъжки, като призна, че зная какво правя — Мариън отново се засмя и се обърна към приближаващата се фигура: — Джордж! — възкликна той. — Ела да се запознаеш отново с главната героиня!

— Да — каза Ел-Калаам в телефонната слушалка, — точно така е, господин президент. Току-що разговарях с министър-председателя на Израел. Дадох слушалката и на дъщеря му, за да я чуе и той се убеди, че е жива и здрава. Поне засега — Ел-Калаам погледна към Беярд Томас. — Вашият държавен секретар ни дойде като допълнително възнаграждение.

Естествената червенина изчезна от лицето на Томас; то стана бяло като косата му. Малките сини очи също изглеждаха избледнели. Той заби поглед в китките си. Като че ли трепереше.

В дъното на стаята седеше Джеймс, полуоблегнат на библиотеката. Дишаше по-леко, ала локвата кръв около него беше голяма. Хедър и Рейчъл го наблюдаваха.