Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Най-после реших да изляза. Беше една събота през лятото и много се надявах всички да са отишли на плажа в Брайтън. Отминах няколко пресечки, без да видя нито един познат; имах чувството, че съм чужденец в собствения си квартал и затова реших да дам воля на негодуванието си. Погледнах надолу към ръцете си и ги стиснах в юмруци. Прав беше баща ми, поне отчасти — трябваше да използвам нещо… нещо, което да открия в себе си и с което да се защитавам. Знаех, че въпросното нещо не са юмруците ми, но аз не притежавах само юмруци.

В този момент вдигнах поглед и видях бялата Кади. Това беше един кадилак, който веднъж или два пъти седмично обикаляше квартала. Знаех горе-долу какво продава. Колкото до наркотици, за тях само бях подочул. Бялата Кади зави по Ийст Фърст Стрийт, аз застанах до стълба на ъгъла и я проследих с поглед. Тя спря недалеч от мен, пред един жилищен блок. В същия момент от тъмния вход излезе една фигура. Разпознах момчето със сините очи. То подаде на мъжа в бялата Кади няколко банкноти и в замяна получи няколко целофанени пликчета.

През следващата седмица проследих няколко пъти бялата Кади по Ийст Фърст Стрийт и тя неизменно спираше пред същия вход, но повече не видях момчето със сините очи да излиза оттам. Два-три пъти пратката взимаше едно от другите украинчета. Забелязах обаче, че много често те спираха някое случайно минаващо покрай входа момче и го пращаха да занесе пратката. Ала никога не ползваха едно и, също дете повторно.

Следващата събота валеше. Плаж нямаше. Измъкнах се от къщи и поех по авеню Си, право към Ийст Фърст Стрийт. По едно време видях насреща си бандата украинци, но успях навреме да се шмугна в магазина за плодове на стария Вчижик. Бяха се упътили към центъра на път за подвижния театър на Лоуи. Момчето със сините очи не беше с тях и аз знаех защо.

Тръгнах по Ийст Фърст и застанах точно срещу входа. След десетина минути вече бях прогизнал, а след още десетина започнах да треперя от студ, макар да беше топло. Най-сетне чух свистенето на гуми, което не можех да сбъркам с никое друго; знаех, че бялата Кади е влязла в улицата.

Колата спря малко след като ме подмина. За момент не се случи нищо. После прозорецът встрани от мен се отвори и чух някой да подвиква: „Ей, малкия, ей!“. Погледнах нататък. Една ръка ми махаше: „Ела за малко!“. Приближих до отворения прозорец. „Тия мангизи са за теб. Иди да занесеш пакета в апартамента на шестия етаж отсреща.“ Дебел пръст посочи блока на момчето със сините очи.

По стълбите започнах внимателно да отвивам пакета. Вътре имаше три целофанени пликчета. Отворих и тях и продължих нагоре по смрадливите стълби до последния етаж. Чух да тръби радио, звуците заглушаваха барабаненето на дъжда по покрива. Скрих пакета и почуках на вратата.

В първия момент момчето не ме позна. И как ще ме познае — аз бях последния човек, когото е очаквал да види. Стоях търпеливо, докато ме огледа добре. „Ти май още не си си научил урока, чифутче, заговори най-сетне той, трябва да оправя тая работа“ и замахна, но аз отскочих настрани. „По-добре не се захващай, рекох му, у мен е стоката ти.“

Той, естествено, беше толкова оглупял, че не прие думите ми за истина. Повярва ми едва когато изсипах съдържанието на първото пликче в мивката и пуснах водата. Тогава каза: „Не изхвърляй и другите, имам нужда от тях.“ „Но те са у чифутчето“, отвърнах му и извадих второто пликче. Не бях виждал човек да се моли така, в буквалния смисъл — да падне на колене и да се моли. Видях белезите по ръцете му. Изпитах отвращение към него. Изсипах и второто пликче в канала. „Остана само едно“, казах. Той ме погледна — красивото синьо в очите му беше изчезнало, сега бяха мътни като кал.

„Ето“, разклатих аз третото пликче над ръката му, „това е подарък за теб от чифутчето“ и пуснах пликчето в треперещата му длан. „Не разбирам много от тези неща“, продължих, „но какво мислиш, че ще стане с теб, ако си боцнеш във вените прахчето, което съм добавил вътре?“ и загледах ужаса, който започна да изпълва почти безжизнените му очи. После се обърнах и си тръгнах. Ала изразът, изписан на лицето му, се вряза завинаги в паметта ми.

В последвалата тишина Даяна почувства как напрежението постепенно изтича от тялото на Рубънс; имаше чувството, че двамата се носят по течението на подземна река. Дишането му се успокои и той се унесе в сън.

— Рубънс… какво стана с момчето? — тихо попита Даяна. — Успя ли да пресечеш пътя на хероина?