Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Но той вече плъзгаше длани надолу по тялото й. Тя остана неподвижна, доколкото й позволяваха силите, с пръсти, вплетени в косата му. Ала щом усети, че започна да откопчава роклята и да я издърпва от раменете й, цялата потръпна.

Силен стон се изтръгна от нея, когато пръстите му нежно се спуснаха по кожата на бедрата и най-неочаквано устните му се впиха в окосмения хълм. Езикът му се стрелна навън и докосна вътрешността между бедрата й. Мускулите й трепнаха и тя изпита чувството, че цялата й сила изтича от краката. Наведе се напред и силно притисна гърдите си в жилавия му гръб, отърквайки се с леки движения нагоре-надолу в нежния връх на езика му.

С всеки нов прилив на удоволствие ставаше все по-непохватна; сърцето й лудо биеше; устните й бяха полуотворени. Силни конвулсии започнаха да разтърсват бедрата й.

— О, Господи! — промълви Даяна, усещайки оргазма да я облива. Пъпките на гърдите й нежно се отриваха в кожата на гърба му; разтапяше се от огромно удоволствие.

След малко тя легна върху него и започна да го гали с пръсти, влажни от собствения й секрет, докато очите му се изпълниха с блясък. Дълбок стон се изтръгна от гърдите му при съприкосновението на топлата им плът; тя потръпна от наслада, когато го почувства как прониква дълбоко в нея.

Накрая шепотът на палмовите дървета ги унесе в сън там, където лежаха — на килима до огромната камина от розов и сив мрамор с висока празна полица.

Първа се събуди Даяна. Беше късна вечер. В къщите наоколо екраните на телевизора светеха ярко. Тя погледна спящото му лице и нежно помилва овала на брадичката и бузата, която бе ударила. Той отвори очи.

— Не бива да има такова нещо — прошепна Даяна. — Състезание. И то между двама души.

„Които се обичат“, добави тя в себе си, непосмяла да го изрече гласно.

— Важно е — погледна я Рубънс — да можеш да побеждаваш, защото този град е пълен с глупаци. За тях голямата цел са парите. Не могат да разберат, че колкото повече се осланяш на парите, толкова по-неустойчив ставаш, мозъкът ти омеква от бездействие и почваш да взимаш погрешни решения.

Даяна сложи ръка върху гърдите му, за да почувства по-осезателно как диша и се вгледа в тъмните, блестящи очи.

— Силата на волята — говореше той — е далеч по-добро оръжие от парите, защото тя действа непрекъснато. И има нужда единствено от теб. Но никой не може да ти даде такъв съвет. Ти сама трябва да стигнеш до това заключение, както направих аз. На авеню Си в Манхатън никъде няма пари. Необходимо е време, за да се измъкнеш от онази дяволска дупка, като наред с това се мъчиш и да оцелееш.

Рубънс леко се измести към нея и Даяна усети, че тялото му се напрегна и стана твърдо като камък.

— Неведнъж съм се прибирал вкъщи по тъмно, с окървавено лице, с пукната челюст… а да не говорим за носа — толкова пъти ми го разбиваха, че по едно време обърках сметката — Рубънс се изсмя с къс, горчив смях, който прозвуча като лай на отмъстително куче. — Ах, как си падаха по мен тия украинци! „Ей, чифут, подвикваха; ела насам, чифутче, имаме подарък за теб.“ Юмрук в стомаха, коляно в слабините, ремък в лицето. „На ти сега награда, нареждаха — те, задето уби Христос, лайно такова!“

Момчетата се нахвърляха върху мен с хладнокръвен, систематичен гняв; като че ли родителите им бяха втълпявали невероятната жестокост на германците към европейците. Беше кошмарно. Имах чувството, че дори и в поражението си нацистите са възкръснали чрез децата на своите жертви, мамейки по този начин смъртта, за да станат безсмъртни.

Даяна лежеше, обвила ръце около него и усещаше, че нещо продължава да го терзае отвътре. Рубънс дълго мълча и тя реши, че разказът е свършил.

— Един от тях — заговори той тъй неочаквано, че Даяна се стресна — винаги вървеше начело. Беше едро момче с чорлава коса и бледи сини очи. Носеше ризата си разкопчана дори и насред зима, та да се вижда сребърното му кръстче. Започнах да си мисля, че го носи, за да му напомня какъв е.

Във всеки случай първо неговия глас чувах, когато ме пресрещаха; неговият юмрук беше първият, неговото коляно, неговият смях… неговата плюнка в лицето ми.

О, аз се отбранявах, но те бяха по-големи от мен и бяха много. Майка ми се разплакваше като ме видеше окървавен, но дума не казваше на баща ми. Първия път, когато той видя счупения ми нос, взе ръцете ми, сви ги до болка в юмруци и рече: „Още ли не си се научил да се отбраняваш? Имаш пестници, ползвай ги!“

Доста време след този случай аз не посмях да изляза навън. Бях сигурен, че ония ме причакват някъде. Знаех, че „те“ не бяха страшни, страшно беше едрото момче със сините очи. То ме преследваше в сънищата така, както наяве ме наказваше за моите въображаеми грехове.