Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Възторг, който нямаше край…

Доста време тя седя зад волана на мерцедеса, без да помръдне. Бел Еър тънеше в спокойствие и тишина. Дори накъсаният шум от автомобилното движение по булеварда Сънсет не стигаше до тук.

Скрита от поглед, беше спряла в самото начало на широката, посипана е натрошен мрамор алея за коли пред дома на Рубънс и се колебаеше дали да продължи навътре. Самолет прониза облаците над нея по посока на международното летище на Лос Анджелис.

Погледът й обходи високите очертания на джакарандите 15 15 Американски тропически дървета с бледоморави и сини цветове. — Б.пр. , опасващи предната част на имението, ала видя само това, което беше в съзнанието й — масивния начупен силует на Ню Йорк, който не преставаше да диша и при залез, и при изгрев-слънце, изпълвайки я със силата на богиня. Този велик кинетичен град прорязваше съзнанието й като победен вик.

Полуотворените й устни изпуснаха тих звук — сякаш това беше призракът на онзи вик, отслабнал от времето и разстоянието. Облегна се назад в прохладната кожена седалка, пръстите й лекичко погалиха извивката на волана.

Над западното крайбрежие настъпваше вечер. Ала до слуха й не долиташе нищо друго, освен ехото от победния вик, което опияняваше съзнанието като вино, докато мислите й се опитваха да уловят същността на онази крехка, гранитна душа. Туп-туп, туп-туп, леко трепкаше пулсът в гърлото, в китките й. Марк, Марк, силно биеха ударите на сърцето. Сълзи замъглиха очите й, тя прехапа устни и си помисли: „Мръсник такъв!“.

С рязко движение завъртя ключа на двигателя, бутна лоста на първа и подкара по алеята към къщата на Рубънс. Тя се оказа наистина много навътре — огромна къща с оранжеви испански керемиди и няколко свода, боядисани в бяло. Ослепителната белота се омекотяваше от розовото сияние на невидимия оттук Холивуд, който осветяваше небето така, както лъжлив жрец би раздавал благословия.

Дванайсетте тополи, покрай които мина, й навяха хлад и тъга. Лицето на помощника на мексиканския градинар, който профуча край нея върху хондата си на път за дома, беше безизразно.

На позвъняването отвори Мария, икономката, която също се бе приготвила да си върви.

— Buenas tardes 16 16 Добър вечер (исп.) — Б.пр. , сеньорита Уитни — поздрави я тя с лек поклон. — Сеньорът всеки момент ще се върне от корта.

— О! — възкликна Даяна. — С кого играе?

— С никого, сеньорита — усмихна се Мария. — Пуснал е машината.

Тя пропусна напред Даяна и затвори тихо вратата. Даяна продължи по коридора, хвърли поглед на огромната картина на Ел Греко върху лявата стена и през сводестата врата влезе в гостната.

От остъкления портал на задната стена видя да се приближава Рубънс. Беше облечен в бели шорти и фланелка с по два тъмносини канта отстрани. На рамото му висеше бяла кърпа. Едната ръка беше стегната с лента в бяло и синьо. Зад него, осветен от прожектори, се виждаше една трета от плувен басейн с олимпийски размери, а отдясно — ъгъл на тенис корт. Рубънс й се усмихна отдалеч.

— Значи дойде все пак.

— Защо, съмняваше ли се?

Той завъртя длан.

— Фифти-фифти. Хванах се на бас със себе си.

— И кое фифти си избра? — тя се доближи до него.

— Печелившото — ухили се Рубънс и отиде до бара, за да приготви нещо за пиене.

— Май ме излъга.

Той й наля бакарди и го подправи с лимонов сок.

— Винаги съм честен към себе си.

— И напълно сигурен — добави Даяна и пое студената чаша.

— Въпрос на тренинг — отвърна той и отпи голяма глътка от водката си. — Толкова пердах съм ял от побойници навремето.

Даяна се разсмя, смятайки, че я поднася, но изведнъж се сепна и сведе поглед към чашата си.

— За малко нямаше да дойда.

Рубънс не каза нищо. Извади цигара от тънка златна табакера и я запали; процеди дима през събраните си устни и изтръска пепелта в пръстта на една саксия с малък кактус.

От дълбоката й мъка се роди интуитивното предположение, че той ще каже: „Какво значение има? Нали си тук? Това е по-важното.“ Затова се изненада, когато го чу да пита:

— Защо? Случило ли се е нещо?

По лицето му се изписа загриженост, а на нея й се искаше да каже нещо друго, да бъде по-безразличен, за да й е по-лесно да стане и да си тръгне, без да се измъчва повече.

— Не ми се говори на тази тема.

— О, хайде — настоя той и се приближи до нея. — Защо да го задържаш в себе си? — взе ръката й и я поведе по трите стъпала към по-ниското ниво на стаята, където във форма на полусфера се извиваше огромен диван в сапифиреносиньо кадифе.