Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Колата започна да се изтегля надясно по магистралата, за да отбие в алеята за „Джак ин дъ Бокс“. Крис се наведе напред и зачука с юмруци по преградата, отделяща шофьора. Не я дочакал да се смъкне до долу, той се разкрещя:

— Не там, по дяволите, казах ти „Полинезийския“!

Преградата се плъзна обратно нагоре и лимузината се вля отново в оредялото движение.

— Та тъкмо тогава се сбихме — продължи Крис, сякаш изобщо не бе прекъсвал разказа си. — Ама те, казвам ти, се държат като истински тъпанари. И тъй, една нощ Найджъл идва при мен и ми разправя, че Бено бил бесен, защото изоставаме в студиото и ако не изкараме навреме проклетата дългосвиреща, ще пропуснем началната дата на турнето. А нали знаеш — фокуси всякакви — пускат един сингъл точно преди турнето, после изстрелват с албума част от него. Бизнес хватки, маце. Казвам му, абе, тъпунгер, ако си беше свършил твоята идиотска работа, песните щяха да са готови, за да направим тавата, а сега, какво? Всеки ми вдига стойки и всичко е до никъде. А тоя мухльо, знаеш ли какво ми каза? Прав си, вика, Крис, ама ти си тоя, дето вдигаш стойки. Ние си имаме установен стил и той ни дава хляба, вика, и ме сочи с пръст. Никой в тоя оркестър няма да го промени. Ще продължим да правим същата музика както досега, докато почитателите не ни кажат, че повече не искат да я слушат и това ще е краят, ясно?

Те приближиха дълга, ниска тръстикова постройка откъм крайбрежната страна на магистралата. Лимузината намали ход и спря, за да изчака насрещните коли, след това плавно зави и величествено се понесе по грубата чакълеста алея. Шофьорът, застаряващ мъж с едра челюст и сипаничаво лице, слезе и им отвори вратата. Двамата тръгнаха по широките тъмни дървени стъпала и минаха покрай двете големи дървени божества Тики, които пазеха входа.

Вътре беше тъмно. Светлокоса жена в саронг в зелени и сини цветове ги посрещна и поведе през основния ресторант, облицован с тръстикови стъбла, към оградения със стъкло вътрешен двор. От скосения таван висеше хамак. Жената ги настани на една маса с изглед към океана, чиито вълни неспирно заливаха кафявия бряг. Пръските от пяната отскачаха някак неохотно във въздуха, улавяха слънчев лъч и посипваха водната повърхност с мънички пъстроцветни дъги — илюзорни мостчета за незнайно къде.

Даяна мълчаливо изчака, докато поръчаните питиета — ром с гъст плодов сок в издълбана кокосова черупка — бяха сервирани. Тя извади кафявата пластмасова сламка с формата на Тики и я изви.

— Крис, искам да те питам нещо. Не че работата ти не ме интересува, но… защо не сподели всичко това с Маги?

— Откъде знаеш, че не съм?

— Ами нямаше да го разказваш на мен. Не си седнал да проучваш общественото мнение, нали?

Той се усмихна леко.

— Така е — постави ръце върху менюто на масата. — Виж какво, Даян, не ме разбирай грешно. Аз обичам Маги, наистина я обичам. Но понякога, как да ти кажа, на нея й е трудно да разбере… тъй де, знаеш каква е на тема музика. Тя не може да допусне в една бонбониера да попадне червей и затова просто не го вижда, нали разбираш какво искам да кажа?

Даяна разбираше, но попита:

— А откъде знаеш, че аз ще го видя?

Той взе сламката от ръцете й, счупи я на две и вдигна рамене.

— Просто имам такова чувство. Трябва да ти призная, че… — и се ухили като дете.

— Какво смешно има?

— Ами когато Маги ни запозна, веднага те познах.

— Как тъй си ме познал, ние никога не бяхме се виждали преди.

— Сетих се къде аз съм те виждал — в Удсток.

— О! Но това е невъзможно — засмя се Даяна. — Та там имаше повече от половин милион души. Как си могъл да…

— Ти седеше най-отпред, съвсем близо до подиума и, знаеш ли, много е странно, но и до днес си спомням какво си помислих тогава: „Дявол да го вземе, откъде е намерило това маце тия джинси?! Аз търся такива откак дойдох в Америка.“ — той потърка нос. — Третата вечер продължихме доста до късно… мисля, че беше неделя. Да, точно така. Помня, че стана някаква разправия с шефовете на „Еърплейн“.

— Нещо не ми е ясно. Искаш да кажеш, че си ме запомнил с джинсите?

— Не ми разправяй, че си забравила — пак се ухили той. — Боже, та още на първото парче ти стана и си свали блузата…

— О, да, да. Спомних си.

— Лесно ли се забравя такова тяло?

— Ще ми се да мога да кажа, че бях там в подкрепа на мира и любовта.

Той я изгледа учуден:

— Какво значение има защо си била там?

— Всъщност преживявах тежък период. Бягах от всичко, което не исках да виждам. Всеки път, когато оркестрите преставаха да свирят, в главата ми започваше да звучи една пиеса за пиано, която баща ми често обичаше да слуша. Като малка заспивах с нея. От тогава като я чуя, все плача. Остана ми свързана с него.