Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Коя е тая пиеса?

— „Паван 12 12 Бавна, тъжна мелодия или песен (фр.) — Б.пр. за една мъртва инфанта“ от Морис Равел.

— О, знам я — кимна Крис. — Преди години в Сохо попаднах на един дядка, който не отлепваше чашата с джин от устата си, но успя да ме научи да свиря малко на пиано. По цели нощи свиреше този „Паван“ и ронеше сълзи в чашата си. Quel triste, повтаряше той, — quel triste 13 13 Колко тъжно (фр.) — Б.пр. . Клетият нещастник. Той…

— Ей, Крис Кър! Това ти ли си, бе човек? Не мога да повярвам!

Двамата вдигнаха глави: до тях се бе изправил набит, небрежно облечен човек с дълги, засукани нагоре мустаци, пожълтели в краищата от никотин; дългата му сплъстена коса беше вързана на опашка. Носеше пребоядисвани, избелели джинси и тениска с надпис „Сан Диего Стейт“, чиито ръкави висяха разпрани на раменете му.

— Здрасти, Крис Кър! Скива ли как те познах! — усмивката му разкри кафявите зъби и червени венци. Не обърна никакво внимание на Даяна. — Нали ме помниш, бе човек. Майк Бейтс. Запознахме се в гримьорната. Ню Йорк. В Музикалната академия, нали се сещаш, дето сега е Паладиума. Беше през… а, да… шейсет и шеста, зимата. Тогава вие още бяхте никой. Служехте за фон на Чък Бери.

— Не мога да се сетя.

— Хайде де, не можеш! — усмивката му се превърна в гримаса. — Чиста ямайска ганя. Екстра качество — той имитира дръпване от цигара с наркотик.

— Виж какво, ние тъкмо обядваме и обсъждаме…

— Ей, ама тая случайна среща — прекъсна го другия, — ау, та това трябва да е карма — играеше си с широката кожена каишка на часовника си. — Каква зима беше тогава, а? По улиците сняг, студ на кутийки. Вие още бяхте никой. А гле’й сега ’къв си станал! — той сложи ръце на облегалката на стола от съседната маса. — Аз не вършех кой знае какво тогава, а и сега — месестите му рамене се вдигнаха и спуснаха — кажи-речи пак е същото — той заклати стола. Правя тук и там по някоя далаверка, не пада много, ама ако ти…

— Без тия — отвърна Крис. — Вече ти казах, в момента обсъждаме нещо много важно. Затова, ако обичаш…

— Ама, слушай, няма да ти отнема повече от две минути, обещавам — той побърза да седне; столът изпъшка под огромното му туловище. — Имам план, който току-що измислих. Всичко е изчислено.

— Не разбирате ли от дума? — намеси се Даяна, като видя, че Крис е на път да кипне.

— Виж к’во, друже, като начало ни трябват малко мангизи. А ти имаш достатъчно мангизи за профукване, знам със сигурност. Само малко финансиране…

— Ето ти! — прекъсна го Крис, като го хвана отзад за тениската и го изправи на крака.

Даяна стана и се затича да повика управителя. Той се появи веднага. Редом до тъмнокожия мъж вървеше як мексиканец — пазител на реда в заведението. Управителят щракна с пръсти и мексиканецът пъргаво заслиза надолу по стълбите. Другият подвикна след него нещо на уличен испански и мексиканецът издебна изотзад Майк Бейтс, дебелите му пръсти се впиха като стоманени клещи в раменете му и го дръпнаха с такава сила, че на онзи зъбите му изтракаха.

В това време Крис се нахвърли върху Майк и го хвана отпред за тениската. Даяна се спусна към тримата, без да обръща внимание на предупрежденията на управителя, вмъкна се между тях, удряйки се в рамото на Крис. Той дишаше тежко, разширените му докрай зеници святкаха диво.

— Крис — заговори тя тихо, като го дърпаше все по-силно. — Пусни го. Остави на мексиканеца да се оправя с него. Той е в ръцете им, Крис — гласът й звучеше монотонно, като майка, която утешава детето си. — Те ще го изхвърлят от тук веднага щом го пуснеш. Чуваш ли, Крис.

Той се отдръпна с неохота; мексиканецът повдигна Бейтс и го изтика навън от терасата.

— Копеле! — крещеше Бейтс. — Не вярваш ли, че ще поделим печалбата? К’во е за теб някоя и друга хилядарка! Не се държеше така, когато дъвчехме марихуана в шейсет и шеста. Педераст такъв!

След малко той изчезна, блъскан от мексиканеца през тъмния ресторант и изхвърлен извън заведението.

— Моля за извинение — закърши ръце управителят и опита да се усмихне без особен успех. — Така е то със звездите — рече за оправдание. — Често ви се случва, нали? Истинско мъчение! — и цъкна с език като скърбяща старица; после вдигна ръка и заглади назад лъскавата си коса. — Моля ви, не оставайте с лошо впечатление от нашия ресторант. Хайде, хапнете нещо. Обядът ще бъде за наша сметка.

Той се обърна и защрака с пръсти, сякаш удряше кастанети. Веднага се появи келнер.

— Мръсни паразити — говореше Крис, докато Даяна го водеше обратно към масата. — Срещнат те веднъж и почнат да си въобразяват, че си им длъжен цял живот. Божичко, как ми вдигат кръвното!