Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Аха!

— Да. Много по-късно ми призна, че е сбъркан — Рубънс отпи с явна наслада от питието си, което издаде вълнението му. — Тогава не можах да го приема, както не го приемам и сега. Защото знам как му вървяха нещата с жените. По цели нощи сме разговаряли за Ким Новак и Рита Хейуърт, сравнявахме ги с нашите гаджета. Затова и досега вярвам, че неговото е временно отклонение — той извърна глава. — Годеницата му продължава да ми се обажда от време на време, за да ме пита дали има някаква надежда. Още го обича.

— Рубънс — тихо се обади Даяна, — ти не можеш да го направиш такъв, какъвто не е.

— Знаеш ли какво си мисля — отвърна Рубънс, — че той самият не знае какъв е. Толкова ме вбесява понякога, че ми иде да го удуша. Съвсем не искам да го наскърбявам, истина ти казвам. Но всеки път, когато Риджайн ми се обади и се разплаче… — Рубънс сви ръце в юмруци, — почвам да се питам: защо трябва да е така? Как може да предпочете оня педераст, дерматолога, пред нея?

— Държиш се, сякаш решението е твое. А то не е — Даяна плъзна ръка върху неговата и я стисна. — Е, аз не изпитвам към него същите чувства, както ти.

— Не изпитвам никакви чувства към Скайлър — изсмя се презрително Рубънс, ала гласът му не прозвуча убедително и той не отдръпна ръката си.

— Според теб не е ли мъжко да изпитваш чувства към него? — питаше го не за да чуе отговор, а за да огласи въпроса, който Рубънс щеше да си зададе. — Има ли нещо по-важно от приятелството?

Рубънс изглеждаше поуспокоен.

— Наистина, дължа му извинение. Понякога се държа зле с него, защото си представям, че и Бил се държи така.

— А вярно ли е, че си оставят синини, както спомена?

— О, не — усмихна се Рубънс. — Естествено, че не. Исках само да го подразня. Напротив, мисля, че Бил наистина го обича — той вплете пръсти в нейните. — Всъщност Бил не е лош… като дерматолог — Рубънс се засмя. — Знаеш ли, ти притежаваш една много обезпокоителна способност.

— Каква?

— Можеш да ме накараш да откривам неща за самия себе си.

Даяна усети силния му поглед, втренчен в очите й. В него долове нещо, от което коленете й омекнаха. Имаше чувството, че се е превърнала в някакво приказно, вълшебно създание, пред което той стоеше като вцепенен и хипнотизиран. Дишаше с полуотворена уста и когато вдигна ръка, за да докосне бузата й, кожата му пареше.

— Не отивай, Даяна — гласът му беше пресипнал. — Не сега, не тази нощ — сякаш ток премина през нея, когато я докосна. Пареща течност в очите й започна да топи всички спомени — в този миг тя можеше да отиде при него пречистена от огъня и леда на миналото си. — Моля те.

Ала Даяна не можа да удържа на неизреченото си обещание пред Рубънс, независимо от егоистичното желание на част от тялото й да остане цялата нощ с него. Някъде от тъмнината, заглушавайки тиктакането на будилника до леглото и ритмичното дишане на Рубънс, Даяна чуваше отчаяния зов на Маги.

Спомни си за всички сиви дни, в които двете си поделяха обеди и вечери в „Тако Бел“ или в „Хамбъргър Хамлет“; колко нощи бяха плакали в прегръдките една на друга от разочарование и гняв, че не постигат нищо. Нямаше роли, нямаше участия във филми, нямаше живот. Толкова покани за леглото бяха отклонявали, толкова продуценти бяха отблъсквали, че вече не помнеше броя им. В онези безрадостни дни те разчитаха само една на друга. Сърцето й се сви при мисълта, че може би сега Маги страда, като вижда приятелката си да преуспява, а тя да е толкова унизена.

Даяна се надигна, тръсна силно глава и стана от леглото. Отделянето на топлата й плът от плътта на Рубънс й подейства като шок и пропъди мислите й.

Тихо, за да не го събуди, тя нахлузи джинсите и пуловера си. Извади ключовете на колата си и тъкмо стигна вратата за коридора, чу Рубънс да се размърдва, а после гласа му, хриплив от сънливост:

— Къде отиваш?

— Трябва да се вадя с Маги.

— Защо? Та точно сега тя те мрази и в червата си.

Даяна се обърна: почти цялото му лице беше в сянка, само един мъничък полумесец светлина минаваше през бузата като белег.

— Веднъж вече ме спря. Не го прави пак, моля те.

— Само ти обръщам внимание на нещо, което се разбира от само себе си — каза той, облягайки се на лакът. — Но щом си решила да си губиш времето, твоя работа.

— Тя ми е приятелка, Рубенс — Даяна се върна една крачка, — разбери. А човек трябва да държи на приятелите си. Нали?

Той замълча за момент.

— Маги само чака случай да ти забие нож в гърба.

— За теб това е само игра, права ли съм? Теб изобщо не те е грижа за Маги. Просто не искаш аз да си тръгвам.