Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Да — призна той, — не искам — и седна в леглото; Даяна усещаше, че я наблюдава. — Сега и двамата спорим… за нищо.

Даяна се върна до леглото, наведе се и то целуна по устните. Протегна пръсти, за да докосне линията на брадичката и премахна за момент белега от светлина.

— Аз не си тръгвам от теб. Само отивам да се видя с Маги. Има разлика. Грешиш относно нея. Каквато и борба да водим двете, тя е от ден до пладне… само че… трябва една от нас да направи първата крачка към помирението. А тя няма да я направи, поне тоя път няма. Прекалено е обезсърчена и отчаяна — Даяна отдръпна лицето си, но стисна ръката му. — Не ми се сърди. И аз ценя своите приятели. А тя има нужда от мен.

— И аз имам нужда от теб.

— Ти си по-силен от нея в момента — усмихна му се Даяна. — Не го превръщай в състезание.

— Не го превръщам — отвърна той от тъмнината. — Прави каквото трябва.

Даяна насочи сребристия мерцедес покрай крайбрежната къща на Крис и Маги и видя, че вътре свети. Плисъкът на вълните изобщо не можеше да се чуе от пулсиращите удари на музиката на „Хартбийтс“, която се лееше от къщата. Тя се качи по посипаните с пясък стълби и почука на вратата. Музиката гърмеше с такава сила, че чукането й не се чуваше и тя се принуди да изчака някое затишие между песните. После заблъска по вратата с юмрук.

— Влез… отворено е… О, ти ли си? — почуди се Маги, като я видя. — Най-малко пък теб очаквах.

— Защо ми затвори телефона? — попита Даяна и се приближи до дивана, където се беше свила Маги; на малката масичка пред нея имаше почти празна бутилка немско бяло вино; пепелникът беше препълнен с угарки. Наполовина изпушена цигара с марихуана лежеше отделно в телено цигаре.

— Къде е Крис? — намусена попита Маги. — Много ли те беше страх да го доведеш със себе си?

— Маги, не знам откъде ти дойде наум подобно…

— Аз искам да знам! — тя надвика музиката доста успешно. — Какво скроихте двамата зад гърба ми?

Даяна отиде до уредбата и завъртя копчето на усилвателя. Настана тишина, сред която долетя глухият звук от лекото разбиване на вълните навън. Даяна се върна и седна на дивана до Маги.

— Съжалявам, но нямах възможност по-рано да ти кажа, че се видяхме и разговаряхме с Крис.

— Той можеше от мен да поиска съвет — очите й се напълниха със сълзи. — Защо е потърсил теб?

Даяна протегна ръка и погали Маги, а тя като че ли само това чакаше, за да захълца и на пресекулки да продължи:

— О, боже, Даяна, не издържам вече! Ти постигна всичко, а аз — нищо… нищо! Сега ми отне и Крис.

— Крис обича само теб, Маги. Ние с него сме само приятели, а понякога приятелите си споделят неща, за които не могат да говорят с любимите си — тя прегърна Маги, усети горчивите сълзи да се стичат по врата й, хълцанията й я разтърсваха като леки земетръси. — Шшт — зашепна Даяна, — недей — успокояваше я тя, както се успокоява обидено дете и както толкова бе копняла майка й да я утеши така поне веднъж. После погали Маги по косата: — Ние все още можем да разчитаме една на друга.

— Но ти си тръгваш — гласът на Маги бе слаб и тъжен; целият натрупан гняв изтече от нея заедно със сълзите й, — тръгваш си и ме оставяш.

— Как си тръгвам? — тихо каза Даяна. — Не си тръгвам. Тук съм.

Сега и тя плачеше, защото най-сетне беше разбрала какво става с тях и знаеше, че трябва да го предотврати, преди приятелството им да се е разрушило. Хвана главата на Маги с две ръце и я обърна към себе си, за да могат да се гледат в очите.

— Няма значение какво ще се случи. Ние винаги ще бъдем приятелки. Винаги между нас ще бъде същото. Обещавам ти, Маги.

Маги се вгледа в очите на Даяна, вдигна пръст и избърса една потекла по бузата й сълза. После въздъхна дълбока, зарови глава в рамото й и затвори очи. Двете се залюляха леко.

— Рита, отвържи жените! — нареди Ел-Калаам.

Рита метна на рамо своя МР-40, извади от ножницата, висяща на хълбока й, нож и се приближи към Хедър и Сюзън, които стояха пред дивана. Сряза връзките и се отдръпна.

Пред двете жени застана Ел-Калаам.

— Ще отвържете краката си, когато свърша да говоря, ясно?

Хедър го гледаше право в очите, без да мига; Сюзън бе леко извърнала лице — бършеше с ръка сълзите от очите си.

— Какво има, госпожо? — пристъпи крачка напред към Сюзън мъжът. — Лошо мириша ли?

Тя не помръдна.

— Сигурно нямам достатъчно пари, за да ме гледаш в очите, а? — Той взе едната й ръка и огледа диамантените пръстени. — Това са очи на беден човек, госпожо, на посветен човек, професионалист — пусна ръката й. — Да, не можеш да го разбереш. Защото всички ние, посветените мъже миришем лошо — той изпъна тяло; лицето му се наля с кръв.