Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Но и двете знаем, че не зависи от теб — отвърна Даяна и отмести с ръка Тай от пътя си.

В момента, в който я докосна, Даяна забеляза как нещо пробяга по лицето на Тай. Вероятно мускул трепна или зениците й се свиха за миг. Даяна я подмина и срещна погледа на Крис. Отвори уста — тънки ледени пръсти й бяха сграбчили за кръста и я дърпаха, назад.

— Къде си тръгнала? — обърна я Тай към себе си; изглежда дишането й се беше затруднило. — Всичко се свежда до Крис и Найджъл — в гласа й вече звучеше заплаха. — Това е й нищо повече. Винаги е било така.

— Дори и когато е бил жив Джон ли! — попита Даяна.

Тай сбърчи вежди, сякаш думите я засегнаха дълбоко.

— Какво знаеш ти за Джон? Маги ли ти е разправяла?

— Каквото и да знам, то ми е казано под секрет.

Даяна пак почувства впитите отзад в кръста й пръсти на Тай да се раздвижват нагоре-надолу.

— Постарай се да не вярваш толкова на онова, което чуваш.

— Привет, Даян! — приближи се усмихнат Крис. Застана между двете и Даяна се отскубна от ръката на Тай. — Как си?

„Забрави онези стихчета, които ни съпътстваха тогава…“ продължаваше записаният глас на Крис.

Даяна успя да го отдалечи от Тай.

— Крис, какво, по дяволите става тук?

— Чакай — ухили се той, — за к’во говориш?

Даяна го гледаше право в очите и чакаше отговора му.

— Сега не е време, Даян. Не мога да напусна в този момент. Немалко хора разчитат на това, кое го правим сега, немалко мангизи са вложени, а и немалко години сме заедно с Найджъл — той млъкна; лицето му загуби въодушевлението си. После добави: — Не ми се сърди, Даян, чуваш ли?

— Не ти се сърдя, Крис — погали тя топлата му буза. — Просто исках да разбера какво става, нищо повече.

Той сложи ръка върху нейната; по лицето му се изписа същото облекчение, каквото беше забелязала при Силка.

— Това вече е друго — каза Крис. — Щото Тай… знаеш каква е… твърдеше, че искаш да ме спреш от това турне с групата.

— От къде на къде?

— Знам ли? — пролича му, че започна да се напряга. — Да ти кажа и аз си помислих същото, като те видях тук.

Даяна се усмихна.

— Дойдох по съвсем друга причина — гласът й стана някак плах. — Когато Ванета ми каза, че турнето ви започва тази седмица от Сан Франциско, хрумна ми, че тъй като нямаме снимки тогава и ще бъда свободна…

— Ами! — грейна Крис. — Наистина ли искаш да дойдеш? И без туй не си ни виждала на сцена толкова отдавна — той я завъртя в кръг. — Ще бъде чудесно и за теб. Да се махнеш от тая дупка за няколко дни и да не правиш нищо, само да си почиваш!

Боунстийл нямаше да повярва. Крис се въодушеви от идеята. „Докато пътуваш с тях“, беше й казал той, „ще можеш да разбереш много повече неща, отколкото аз в момента.“ Прииска й се да отметне глава назад и да избухне в смях; помисли си „Какъв ад!“ и го направи.

Даяна и Бейба сами в апартамента му, далеч от хлъзгавите улици, изпълнени с прегърбени сводници и тринайсетгодишни уличници, които предлагаха за десет минути и десет долара да задоволят желанията на закопнели бизнесмени и плахи подрастващи в някой мръсен вход. Гадно и студено беше навън.

Зад прозореца — конгломерат от ярък неон и преливащо червено, отличителните белези на централната част на Манхатън. През зимата особено тя не изглеждаше толкова претрупана. По това време на годината в нея присъстваше приятна неизменност.

Изгледът беше едно от най-прекрасните неща на този дом. Въздухът искреше, може би от ледените висулки или от боядисаните в бяло линии, за които тя си представяше, че са посипани със скреж. Ако майката на Даяна дойдеше тук, тя положително щеше да се ужаси. Дори нямаше да пожелае да изкачи паянтовите дървени и олющените железни стълби, заети от призрачни котки, мършави и неподвижни, с очи като смарагди, огромни и светещи в променливата светлина. Те чакаха там на топло да настъпи нощта, когато щяха да наизскачат гризачите.

Това бяха пазачите на блока, в който живееше Бейба и Даяна не пропускаше случай да им остави храна. Бейба, естествено, се противопоставяше на нейното съчувствие.

— Те трябва да бъдат гладни, момиче, за да ловят ония чудовища. Така ще ги разглезиш и хората тук няма да ти простят.

В уличните канавки гниеха остатъци от някогашен сняг, който сега се бе превърнал в зърнести сиви могилки, заледени и твърди като гранит.

Двамата седяха на протрития килим в тъмната, уютна сянка на издигащото се до тях старо, изтърбушено канапе. Бяха запалени две лампи; цветните им абажури омекотяваха светлината. Ядяха пица, купена от едно чудесно ресторантче на Десето авеню, което Даяна бе открила наскоро.