Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Госпожица Уитни! — захилен до уши той се приближи да я посрещне. — Каква приятна изненада! Никой не ме е уведомявал за пристигането ви.

— За съжаление, никой не знае — унило отвърна Даяна. — Надявам се, че няма да ги обезпокоя. Разбрах, че турнето започва тази събота.

— Да — кимна Силка с едрата си глава. — Първо Сан Франциско, оттам Финикс в понеделник, Денвър във вторник, Далас от сряда до неделя и така нататък цял месец и половина. Всички чакат с нетърпение да тръгнат.

Даяна знаеше, че той говори предимно за Найджъл.

— Всичко наред ли е между тях?

Силка знаеше за какво точно го пита.

— Да, оправиха се. Бено е незаменим в тия неща. Ама той е с тях отдавна, от първото им турне в Щатите, което беше някъде… шейсет и пета. Да, шейсет и пета, щото същата година той ме нае.

— Какво представлява той?

— Кой, Бено ли? Ами с него се знаем от една благотворителна вечеря на Американското дружество на производителите на звукозаписна техника през шейсет и четвърта година. Тогава и двамата едва свързвахме двата края. Бях чувал за „Хартбийтс“, дори няколко пъти ги бях слушал, когато бях в Англия. Но след катастрофалното им първо турне в Щатите никой не искаше да има нищо общо с тях. Английският им импресарио нямаше и понятие от Америка, нито пък как се продава продукт. Мислеше, че щом в Англия са на върха, в Америка ще направят фурор. Във всеки случай по време на онази вечеря разказах на Бено за групата. Останах с впечатлението, че разговорът така си и остана там. Нали знаеш, никой не помни кой какво му е казал по време на сбирки или приеми. Но се оказа, че Бено запомнил и един ден ме потърси у дома. Убеди ме да подпиша с него договор и… останалото го знаете — той разпери яките си ръце, за да обхване къщата и цялото имение.

— В такъв случай, познавал си се и с Джон.

— Естествено — ала като че ли някаква сянка замрежи очите му. — Всички знаем Джон и всички го обичахме — той вдигна поглед към Даяна. — Чухте ли новия сингъл?

— Не, а много ми се иска.

— Тогава хайде да ви водя вътре. Те го работят в момента.

На прага, преди да влязат и къщата, Даяна спря мъжа с ръка и го попита:

— Силка, как е Крис? Ама честно.

Той се извисяваше до нея като планина, главата му като че ли стигаше до облаците.

— Добре е — отвърна Силка. — Честно.

Той я пропусна пред себе си и затвори вратата след тях. После добави, докато вървяха по тъмния и тих коридор:

— Турнето ще му се отрази добре. Ще видите.

Даяна долови в думите му нещо, което като че ли се отнасяше повече до нея.

— Не съм дошла, за да го спирам от турнето, ако за това намекваш.

— Не — ала изглеждаше облекчен. — Никога не съм я виждал такава. Вие направо я ужасявате.

Даяна разбра, че говори за Тай.

— И аз не знам защо.

Много добре знаеше. Просто искаше да провери дали той ще й каже.

— Тя усеща отношението на Крис към вас. И не може да разбере това приятелство. То я плаши, по моему, защото е веща в тия неща — той й хвърли поглед с крайчеца на окото. — Вие не сте й подръка, а всяко нещо, над което тя няма контрол, я плаши.

— Е, това поне ни приравнява — отвърна Даяна, — защото аз също не я разбирам. — А мислено си каза: „Ние сме като две котки, наежили гърбове една срещу друга. Вероятно става дума за териториално разпределение.“

— Не — рече Силка и спря пред тежка дъбова врата. — Нея тъкмо това я плаши най-много. Че имате същите права като нейните.

Той протегна ръка и вратата се отвори. Звуците вътре изригваха едва ли не с физическа сила; музиката й вля енергия. Ушите и заглъхнаха, Даяна цялата настръхна. Усети пръстите на Силка да я подбутват напред и тя пристъпи навътре. Вратата леко се плъзна обратно.

Съставът се бе разположил край стената почти в полукръг пред две огромни тон колони, същите каквито имаше в дома на Крис и Маги. Всички бяха прехласнати като идолопоклонници пред издяланите фигурки на техния бог.

„Помниш ли как навремето…“ извисяваше се гласът на Крис.

Тай първа забеляза Даяна и стана. Никой друг не помръдна, нито извърна глава.

„И един ден, вече пораснали, ще намерим звездите…“

— Кой те пусна тук? — провлече глас Тай.

Зениците на очите й се бяха разширили до такава степен, че се сливаха с абаносовите ириси в едно цяло — блестящи, бездънни и напълно враждебни.

— Какво, да не би да не съм вече добре дошла тук?

„И пак ще бъдем заедно…“ пееше Крис.

— Ако зависеше от мен, щях да накарам Силка да те изхвърли на минутата. От устата й лъхаше на наркотик; сладникавият дъх на мухъл отврати Даяна.