Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Къщата е едно нищо — рече той. — Не представлява нищо, няма никаква полза от нея.

— Личи си, че някой е положил доста труд, за да озелени този терен.

— Сигурно Карин е наела опитни градинари — Боунстийл изрече това така, сякаш нямаше представа какво е ставало тук. — Хайде — подкани я той, отваряйки вратата на колата, за да слезе.

Даяна също слезе и застана пред колата. Въздухът беше наситен с аромата на цветя. Чу стъпки на животно в храсталаците откъм нейната страна.

Боунстийл я въведе в къщата. Голяма част от преддверието бе заета от опряна до стената черна дървена маса, явно английска антика, която блестеше като стъкло. Върху безупречно бялата ленена покривчица имаше къдрава ваза от синьо стъкло, пълна с клонки от хавайски червени хибискуси. Над нея висеше овално стенно огледало. Подът беше покрит с тясна индианска пътека в тъмночервено и златисто.

Преддверието водеше към гостната, която се издигаше внушително на височина два етажа до катедрален таван, изкусно осветен отдолу така, че да изглежда още по-висок. На всяка стена имаше прозорци, стигащи почти до сводестия таван и човек добиваше чувството, че се намира сред гъстата растителност на каньона.

Една трета от горното задно пространство на стаята се заемаше от балкон, който, както поясни Боунстийл, принадлежеше към спалните помещения. Отляво се намираха кухнята и трапезарията.

Даяна се разходи из гостната. Стените бяха светлосини, дебелият пухест килим под мебелите имаше бледолавандулов цвят. Дългият диван и креслата към него бяха с цвета на слонова кост. Саксии с високостеблени растения бяха пръснати из стаята, а зад един параван от папрат, в десния ъгъл под балкона, се виждаше малък роял „Стейнуей“. Попютърът му беше изправен и върху него имаше три нотни листа — концерт за виола от Вивалди, транскрибиран за пиано.

— Кой свири на пиано? — попита Даяна.

— Тя.

Боунстийл посочи цветната снимка върху пианото, поставена в доста помпозна мексиканска сребриста рамка. Тя изобразяваше глава на момиче, момиче на път да стане жена. То имаше тъмни, прями очи, по широките устни се прокрадваше лека усмивка. Устните на Боунстийл, помисли си Даяна, Косата му също беше тъмна, опъната силно назад с две диамантени шноли. След като лицето загубеше детската си закръгленост, високите скули щяха да му придадат по-голямо очарование, а леко гърбавият нос го предпазваше от студената съвършеност и го правеше по-миловидно.

— Навремето и аз свирех — каза Боунстийл, заставайки до Даяна с поглед, отправен към снимката в ръката й. — Като дете свирех добре, но много скоро зарязах пианото. Бях в непокорната възраст. Сега съжалявам, но е твърде късно да подновявам свиренето. Все още мога да чета нотите, само че пръстите ми вече не поддават — той погали гладката повърхност на пианото. — Купихме го за Сара и от малка й създадох условия да свири. И аз не знам — сви рамене Боунстийл, — сигурно съм искал да й дам възможността, която аз несъзнателно пропуснах.

— Сара тук ли живее?

— О, не — усмихна се той и постави снимката обратно върху пианото. — Тя е в Париж. Следва в музикалната консерватория. Добре върви. На седемнайсет години свири… всъщност… — Боунстийл стана и отиде да сложи касета в уредбата. — От време на време ни праща записи на свои изпълнения.

Той натисна бутона и почти веднага стаята се изпълни с музика. Беше Моцарт и звуците се лееха като сребърен дъжд. Докато слушаше великолепното изпълнение на Сара — а тя имаше не само добра техника, но свиреше и с чувство, Даяна наблюдаваше Боунстийл. Леката усмивка, която оживи устните му, беше копие на израза на дъщеря му от снимката. Това й напомни за Хенри и Джейн Фонда — различни по пол и възраст, а колко много си приличаха в дадени моменти.

Но ето че в усмивката на Боунстийл се прокрадна някаква болка, някакво признание. След малко този болезнен израз стана толкова явен, че Даяна се притесни и извърна поглед още преди да беше свършила музиката. Спомни си думите му: „Толкова да мразя това място.“ Нищо чудно, че го мрази. Тук нямаше и частица от него, освен снимката на Сара и може би пианото, върху което бе поставена. От къщата лъхаше студенина и неприветливост, сякаш някакви касапи бяха дошли и за един ден извършили обзавеждането. Ако интериорът отразяваше точно характера на жена му, тогава, запита се Даяна, какво ли го е привлякло в нея. Нещо недостижимо, беше й казал веднъж. Не беше ли това причината мъжете да се влюбват в жените си, тази тайнственост на плътта и духа?