Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Думите на Боунстийл я изпълниха с лошо предчувствие и тя набързо изпи виното си. Той веднага поръча по още едно за двамата, сякаш бе чакал безмълвното й разрешение, за да угоди и на себе си.

— Какво се е променило? — попита най-сетне Даяна.

Боунстийл изглеждаше стегнат като навита докрай пружина и видът му започна да я плаши. Тя протегна ръка и докосна китката му със златен часовник „Ролекс“. Той извърна глава и я погледна така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Кажи, Боби — подкани го тя, — толкова ли е ужасно?

— Да — отвърна мъжът с глас като на сомнамбул, беззвучен и унил. — Много е ужасно.

Млъкна, докато им поднасяха пълните чаши, после се наведе напред и продължи:

— Вече знаем, че убиецът на Маги не е Модред. Всичко се обърна наопаки.

Даяна потръпна сякаш Боунстийл бе плиснал в лицето й ледена вода.

— Това значи ли, че знаете кой я е убил?

Известно време той не продума, беше се загледал в слънчевите петънца, шарещи ръката му. Наблюдаваше ги как се изместват и постепенно избледняват с все по-ниско спускащото се слънце, докато изчезнаха напълно. Даяна си представи как набъбналият огнен диск се потапя в спокойните води на Тихия океан. Едва тогава Боунстийл вдигна поглед към нея. Даяна се запита какви ли мисли се въртят в главата му; тъмносивите очи не подсказваха нищо.

— Снощи имахме нов случай, който ни накара да премислим предположенията си. В Хайланд Парк открихме трупа на млада жена.

— Имаше ли го знакът на Модред?

— Да.

— Толкова скоро след уб… смъртта на Маги?

— Прекалено скоро — той отпи глътка. — Психолозите ни уверяват, че не е възможно Модред да е замесен и в двете убийства. За неговата природа това е невъзможно. Не е минало достатъчно време.

— Останах с впечатлението, че не придаваш особено значение на твърденията им.

— Е — сви рамене Боунстийл, — когато се разприказват надълго и нашироко, само за да чуват собствените си гласове, да. Сега обаче е по-различно. Те разполагат със страхотно много информация.

Даяна го изчака да продължи, но той мълчеше и тя попита:

— Няма ли да ми кажеш останалото?

Боунстийл я погледна право в очите.

— Сигурна ли си, че искаш да го чуеш? Може й да не ти хареса.

— Не е нужно да ми харесва. Искам да зная.

— Аха! Не се и съмнявам — в гласа му прозвуча нотка на неохота. — Разговорът с психиатрите ме накара да сравня знаците. Знакът, който открихме до трупа на Маги, не съответства на знака върху трупа на жената в Хайланд Парк — той обви пръсти около столчето на чашата си. — Единственият знак, който се различава от останалите, е този върху тон колоната.

Боунстийл оглеждаше внимателно лицето й, сякаш търсеше нещо, от което зависеше дали да продължи или да прекъсне разказа си.

— Обяснението е просто — рече след малко. — Да се върнем назад. Някой хитрец е убил Маги поради своя причина, но е направил това да прилича на дело на Модред — той отмести чашата настрани. — Но най-отвратителното е, че ако истинският Модред не бе извършил поредното си убийство в присъщата му последователност, ние никога нямаше да дойдем до това заключение.

Даяна почувства как сърцето й лудо заби. Инстинктът й подсказа, че Боунстийл се готви да каже нещо, което тя силно искаше да узнае. Наведе се към него и вместо да зададе въпроса си направо, каза:

— Нали имаше нужда от помощта ми.

— Даяна — сега неговата ръка беше върху нейната, — шефът ще ме изрита през вратата, ако разбере, че разговарям по този начин с цивилно лице. За мен обаче… твоята помощ ще бъде от съществена полза, ако ще залавям убиеца на Маги.

Имаше нещо в думите му, което продължаваше, да измъчва съзнанието й. Тя го пропъди, като съсредоточи вниманието си в следващата част на разказа му. Странно й се стори спокойствието, което изведнъж го обзе — като че ли едва сега се отпусна.

— Много малко е съмнението — продължи той, — че който и да е убил приятелката ти, е от групата.

В първия момент беше сигурна, че не го е чула добре.

— Групата ли? Коя група?

— „Хартбийтс“.

Буйството на пулса нахлу в главата й и бързото отделяне на адреналин я зашемети. Почувства, че не може повече да седи спокойно и да приема още информация.

— Да ставаме — каза тя с пресипнал глас и се надигна.

Без да възрази, Боунстийл бръкна в джоба си и хвърли няколко банкноти на масата. Не изчака сметката.

Океанът беше тъмен, дългите металносиви гърбици се надигаха разкривени от леност. Къде са онова надбягване на вълните към скалистия бряг, високата бяла пяна, тътенът и отекващият трясък? На три хиляди мили оттук, отговори си Даяна, в подножието на Атлантическия океан. Прииска и се да може да отиде с Рубънс в Ню Йорк. Но той отиваше по работа и затова не беше възможно да я вземе. Е, имаше и други места, където да отиде, за да използва двата почивни дни на тази седмица, когато нямаше да снимат.