Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Боунстийл отново заговори, но не за убийството на Маги. Даяна на няколко пъти се опита да го върне на темата, но той упорито я избягваше.

— Роден съм в Сан Франциско — подхвана той, когато тръгнаха по крайбрежния булевард. — Затова морето е в кръвта ми.

Вървяха към плажа на Санта Моника, подминаха групи младежи, пързалящи се на ролкови кънки и скейтборд.

— Веднага станах черната овца в семейството, като се преместих да живея тук. Близките ми са много консервативни за подобни неща. Сметнаха преместването ми за предателство.

— А ти защо се премести?

— Преследвах една жена. Срещнах я на прием в „Президио“ и веднага се влюбих в нея — той пъхна ръце в джобовете и това й напомни позата, която й бе направила впечатление, когато го видя за първи път. — Тя, разбира се, не ми обръщаше никакво внимание. Беше от тук и когато взе самолета за насам, аз я последвах.

— И какво стана после?

— Гоних я, докато накрая се предаде и се омъжи за мен.

Далеч на хоризонта се появи тъмно очертание. Даяна примижа в мрака, но не можа да определи дали е петролен танкер или кит, нарушил гладката морска повърхност.

— А ето че сега — продължи Боунстийл — едва чакам да приключа с развода. Тя притежава магазина „Нюмънс“ в Бевърли Хилс — добави той, сякаш с този факт Даяна щеше да си обясни необходимостта да се отърве от жена си.

Боунстийл се изсмя рязко.

— Сега вече знаеш, че не се шегувах, като ти казах, че ме издържат.

Даяна го виждаше в нова светлина, която само преди няколко дни щеше да й се стори абсурдна. Той се оказа толкова уязвим, като малко момче; силното му желание да се раздели със съпругата си като че ли беше по-скоро прикритие на трайната му любов към нея. Според Даяна това не беше слабост, напротив, беше качество, което го доближаваше повече до нея. Знаеше, че й предстои да научи още много за участта на Маги, затова сега не искаше да го насилва. И все пак, да е някой от „Хартбийтс“? Положително бърка нещо.

— Това няма значение — каза тя и мигом разбра, че направи грешка.

— Как тъй няма? — по лицето му се изписа удивление. — Разбира се, че има. Тъкмо затова се развеждаме.

Сънливото море разля водите си до върховете на обувките им, после ги отдръпна назад с едва чуто клокочене. Боунстийл проследи с поглед самолета, който се плъзгаше по хоризонта. В края на крилото му светваше и угасваше синя светлина като сигнал, предназначен за тях.

— Навремето смятах, че имам основание да се оженя за нея. Вероятно съм я свързвал с някого или нещо, което никога не съм притежавал. Но — той млъкна и се обърна към Даяна — има и друга причина. Не знам защо, но имам чувството, че ако я споделя с теб, ти ще ме разбереш.

Покрайнините на града се нижеха покрай тях като пастеленоцветни ленти. От време на време шепотът на палмите бе прекъсвай от кресливите радиоуредби на колите, от които изригваше силна, гневна музика. Единствените им спътници бяха богато украсените фасади на банките и изложените за продан употребявани коли, чиито знаменца губеха истинските си цветове на ярката светлина от жужащите неонови лампи. Улиците бяха необичайно пусти и когато излязоха на Сънсет, платното на булеварда изглеждаше безлюдно и запуснато, право като стрела между огромните фотоплакати, рекламиращи новия филм на Робърт Редфорд и последния албум на Дона Съмър. Всичко наподобяваше снимачна площадка, която чакаше актьорите за утрешния снимачен ден. Лос Анджелис никога не бе изглеждал толкова двуизмерен както сега.

Колата пое с бясна скорост нагоре по хълма. Светлото петно на Холивуд остана зад тях в ниското като неподвижна фосфоресцираща морска пяна — стара снимка на някаква далечна действителност.

Боунстийл зави надясно по Бенедикт Каниън Драйв. Дори и тук светлините се губеха в тъмните дървета и над тях се виждаше единствено забуленото в лека мъгла небе. Те бяха сами в нощта.

В един от каньоните той намали и отби към огромна къща, вградена в отвесния склон на западната стена на каньона. Буйният листак, гъст и тъмен като гора, който я ограждаше, й придаваше доста импозантен вид. Рубънс би се присмял на подобен вкус, помисли си Даяна.

— Това е къщата на Карин — рече Боунстийл. — Домът ни.

Той изключи двигателя и до слуха им долетяха звуците на природата.

— Толкова мразя това място.

— Защо, много е красиво — каза Даяна и погледна към избуялите камелии и люляци, високите лаврови храсти и кандилки, които закриваха стълбището от двете страни.