Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Разбирам само, че не си нищо повече от обикновен убиец — отвърна Дейвидсън. — Мислех, че съчувствията ми клонят към палестинския народ — той потрепери, — но вече не съм толкова сигурен. Може и да си успял да убедиш Емульор. Но той е още млад и наивен.

— Ние воюваме — кипна Ел-Калаам. — Принудени сме да воюваме. Животът на всеки от нас е заложен на карта.

— Не е този начинът.

— Да се убиват невинни хора — допълни Маккинън.

— По време на война никой не е невинен… всеки може да бъде пожертван — Ел-Калаам посочи с ръка тялото на Бок. — Махнете го от тук. Оставете го до входната врата. Малагес ще ви покаже. Сега ще бъде хвърлен на израелците. Така донякъде може да ни бъде от полза.

Малагес, който бе довел Дейвидсън и Маккинън в стаята, насочи пистолета си към тях. Двамата се наведоха, повдигнаха тялото на Бок от двете му страни и го изнесоха навън.

Хедър се отскубна от ръката на Ел-Калаам и отиде при Сюзън. Наведе се, обгърна нежно с длани главата й, повдигна лицето й. Ахна от ужас, когато видя очите на брюнетката — бяха неузнаваеми, гледаха с празен и безчувствен поглед.

— Сюзън — прошепна Хедър; след малко по-настоятелно: — Сюзън!

Жената мълчеше, очите й блуждаеха.

— Боже мой! — извика Хедър. — Погледнете какво сте направили с нея. Направо сте я съсипали!

Феси протегна ръка и я хвана за китката.

— Това не е твоя грижа — каза й той.

Хедър вдигна поглед към него.

— Ти си животно. Чудовище. Махни си ръцете от мен.

Лицето и врата й пламнаха от ярост. Феси се изкикоти, хвана едната й гърда и я стисна.

— Ти ще си по-подходяща от нея.

— Остави я, Феси — намеси се Ел-Калаам и издърпа Хедър от ръцете на дребния мъж и далеч от Сюзън. — Остави и другата, тя не представлява нищо.

— Да, нали! — Хедър го погледна в лицето. — Сега разбирам. Тя си свърши работата. И край, така ли? Вече не е нищо друго, освен мъртво месо.

— Тя беше мъртво месо, още щом влезе в тази стая — рече Ел-Калаам, извади пурата от устата си и приближи лице до нейното. — Но и мъртвото месо върши работа. Може да бъде изядено.

— Но тя е човешко същество — проплака Хедър. — Тя заслужава…

— Иди да се погрижиш за съпруга си — с нежен глас я прекъсна Ел-Калаам. — Сигурно вече примира от глад.

Той я пусна и направи знак на Рита. Хедър, следвана по петите от Рита, се обърна и излезе от стаята.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя на Рита в коридора. Онази кимна.

Тоалетната нямаше врата, нямаше уединено кътче. Хедър се обърна изненадана, че Рита влиза след нея.

— Не можеш ли да изчакаш отвън?

— Не, не мога — отсече ледено другата; повдигна брадичка и я подкани: — Хайде, върши каквото има да вършиш. След две минути трябва да те изведа от тук.

За миг Хедър се поколеба. После се доближи до тоалетната чиния. Рита не сваляше поглед от нея и лицето на Хедър започна бавно да порозовява.

Когато Хедър се върна в гостната завари Рейчъл сгушена до сгърченото тяло на Бок. Раменете й потръпваха. Хедър отиде при нея и я прегърна.

— Той ми беше като чичо — изхълца Рейчъл и се опита да изтрие сълзите си. — Беше толкова добър, с мен — обърна лице към Хедър и попита: — Какво са му правили там?

— Трябва да го забравиш, Рейчъл. Той е мъртъв.

— Кажи ми! — настоя момичето. — Трябва да знам!

— Не е нужно — каза й Хедър, изправи я и я отстрани от трупа на Бок. — Запомни го жив, а не мъртъв.

Рейчъл сложи ръка на рамото на Хедър.

— Вече няма да плача — прошепна тя. — Не и пред тях.

Влезе Малагес, приближи се до тях и хвана Рейчъл за ръката.

— Ел-Калаам те вика. Свързва се по телефона с баща ти.

Той избута момичето пред себе си и двамата изчезнаха в коридора.

Хедър отиде при Джеймс. Той не бе помръднал. Кръвта бе спряла да тече, но лицето му бе бяло като платно, а дишането му — още по-затруднено.

— О, Джейми — прошепна Хедър и коленичи до него, — да можех да направя нещо. Толкова съм безпомощна.

Мъжът отвори очи и й се усмихна.

— Има нещо, което можеш да направиш.

— Какво? — по лицето й се изписаха тревога и безпокойство. — Готова съм на всичко.

— Обещай ми, че няма да се предадеш… дори и като умра.

Пръстите й го погалиха по бузата. Тя се засмя.

— Какво говориш? — смехът й се удави в хълцане. — Ти няма да умреш.

— Нямаме време за празни приказки — очите му се вторачиха в нейните. — Обещай ми, Хедър. Трябва да ми обещаеш.

Тя се разплака. Джеймс се пресегна и я хвана за ръката.

— Обещай ми, дявол да го вземе!