Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

За миг думите му сякаш увиснаха във въздуха като ледени висулки със свой собствен живот. После в смразяващата тишина се разнесе смехът на Крауфорд — едни от най-странните звуци, които Даяна бе чувала, силни и режещи като бръснач. Той се тресеше от смях и удряше с ръка бедрото си.

— Боже Господи! Бени, не разбираш ли, когато се майтапят с теб?

Поудел обаче седеше така, сякаш всеки момент щеше да запрати бутилката бира в нечия глава.

— Говоря сериозно, Майкъл — рече Рубънс. — Скайлър ми направи отчета за шест месеца. Положението е отчайващо.

— Какво, по дяволите, може да знае този педераст — обади се Поудел. — Ние правим страхотен шедьовър. Всичко трябва да си остане…

— Не — възрази Рубънс, — всичко трябва да бъде в рамките на бюджета.

Крауфорд се покашля леко, за да предвари Поудел.

— Мисля, че това, което искаш да направим, е много трудно — спокойно каза той. — Този филм бе започнат с определена идея. Бени и аз подписахме договор с теб, защото бяхме уверени, че ще можеш да ни осигуриш… ъ-ъ… замаха, с който да осъществим тази идея.

— Вие сте надхвърлили бюджета с почти четири милиона, Майк.

Поудел махна презрително с ръце.

— Но това са само пари!

— По моему — подхвана Крауфорд и се изправи на крака; вероятно от досада поради извисяващия се като кула над него Рубънс, — Бени подсказа нещо много важно. Ние не почнахме филма, за да ни се казва какво да правим.

— Струва ми се, че пропускате същественото, Майкъл — каза Рубънс. — Ако вие, момчета, бяхте упражнили известен контрол, вместо да оставяте сценографа да поръчва неонов декор за четвърт милион долара…

— Ама видя ли го тоя кадър?! — почти изписка Поудел от възбуда; — Направо е жесток! Великолепен!

— Ако бяхте действали отговорно — продължи Рубънс, сякаш не го бяха прекъсвали, — никой нямаше да ви казва какво да правите.

— Видя ли въпросната сцена? — Крауфорд като че ли едва успяваше да сдържа нервите си.

Рубънс кимна.

— Не заслужава половиния милион, дето сте пръснали.

— Божичко, а колко заслужава? — полюбопитства Поудел.

— Просто не е било нужно да снимате този кадър.

— Струва ми се, че господин Рубънс преувеличава, за да бъде разбран по-добре, Бени — Крауфорд изкачи стъпалата към основното ниво на гостната. — И сега, след като ни наложи наказание, мисля, че сме свободни да си вървим.

— Майк — предпазливо заговори Рубънс, — изглежда не ме разбра добре. Ние няма да се разотидем от тук, докато не преработим бюджета на целия филм. Целият екип трябва да бъде олекотен.

— Ти си полудял! — изкрещя Поудел. — Ти за какви ни мислиш?

— Един момент — Крауфорд сложи ръка на рамото на партньора си. — Нека да изясним това. Ултиматум ли ни поставяш?

— Само ви казвам какво трябва да се направи, момчета — отвърна Рубънс. — То не е нищо повече от това, което всеки кинаджия, който го бива, би направил.

— Божичко, какви ги дрънка тоя човек! — рече Поудел. — Ще има да взема!

Рубънс не каза нищо, след малко Крауфорд се обърна към него.

— Аз съм склонен да вярвам, че Бени е прав, Рубънс — и се усмихна леко на двамата. — Ако си излезем от филма, ти ще си вътре с десет милиона — той наклони глава на една страна. — Това, струва ми се, е доста неприемливо за теб. Нещо повече, ще идем право в „Уорнърс“. Те само чакат случай да ни лапнат.

— Да — кимна Рубънс, — чакат.

Даяна се почуди каква беше тая нотка в думите му, която накара другите двама да се смразят. Пръв се окопити Крауфорд.

— В крайна сметка всичко опира до парите.

— Вероятно — отбеляза Рубънс, — но вие няма да работите с „Уорнърс“. Нито с „Туентиът“, „Кълъмбия“, „Парамаунт“, „Филмуейз“ или „Ю Ей“ запомнете това.

Поудел се обърна към Крауфорд, прокара пръсти през чорлавата си коса и рече:

— За какво говори копелето?

Крауфорд не помръдваше. Гледаше Рубънс в очите и не отстъпваше.

— Смята, че нищо от…

— Нищо ли? — кресна Поудел.

— Бени, той само блъфира.

Рубънс побутна с палец рамото му.

— Размърдай се, момче.

Крауфорд пльокна с език.

— Хайде, хайде, Рубънс. Бива те. Много те бива дори. „Ей Би Си“ се опитаха да постъпят с нас по същия начин след първата ни година, когато поискахме повече пари. Накрая всичко се уреди. Натрупаха сума ти пари покрай нас. Ще се съгласиш навярно, че имахме право да настояваме за съответната компенсация — той отново наклони глава на една страна. — Не ли? Е, няма значение. В крайна сметка те отстъпиха. Отстъпиха и още как. Просто нямаха избор. Щяха да изгубят всичко — по лицето му пак се появи заешката усмивка. — Както ще стане и с теб. Десет милиона загуба.