— Колко зайци си убила, Хедър? — гласът на брадатия прозвуча още по-нежно, като мъдър стар чичо, чиито съвети са необорими.
— Много — прошепна Хедър, без да отваря очи, само главата й трепна леко.
— Много значи — кимна Ел-Калаам. — И когато се изпречваха пред очите ти, замисляше ли се, преди да отнемеш живота им?
Тя не отговори.
— Ето — посочи той с ръка, — все едно, че пред нас има заек. Представи си кръглите му кротки очи, бледата му козина. И какъв аромат ще изпуска от някоя тенджера, а?
Хедър отвори очи и срещна погледа на Бок. Започна да трепери и трескаво заклати глава.
— Не мога, не мога.
— Можеш и ще го направиш — рече Ел-Калаам. — В противен случай — от пистолета на Рита се чу прещракване, беше натиснала петлето и Хедър трепна — Рита ще бъде длъжна да те убие.
Хедър хвана с пръстите на лявата си ръка китката на дясната, която бе изтеглена право напред.
— Я гледай! — обади се Рита. — Май ще вземе да го направи.
Хедър погледна още веднъж през мерника. Очите на Бок бяха вторачени в нея. Тя стегна пръста си в спусъка и в мига, в който го натисна, отмести оръжието встрани. Изстрелът беше оглушителен. От тавана се посипа мазилка.
— Добре — каза Ел-Калаам.
Хедър се разтрепери цялата. Ел-Калаам взе оръдието от ръката й, насочи го към главата на Бок и натисна спусъка. Куршумът улучи лявото око на фабриканта, той инстинктивно вдигна ръце. Бликналата кръв изпръска Хедър и Ел-Калаам. Още за миг здравото око на Бок се вгледа в Хедър, преди тялото му да се наклони и да се строполи на пода.
— Това е — обърна се Ел-Калаам към Хедър — разликата между теб и мен — аз знам кога да убивам, а ти — не.
В този час всички светлини на небето бяха угаснали, за да отстъпят място на розовеещата лосанджелиска нощ на Чандлър. Някъде много, много далеч шумяха палми и джакаранди, облени в руменина, койоти виеха из хълмовете с пищна растителност. Но не и тук.
Тук, съвсем наблизо, изкуственият оръдеен огън пукаше като поредица от фишеци. Обстрелваният обект, където статистите изкарваха надниците си, лумваше в пламъци, които единствено там разпръскваха сгъстяващия се мрак.
Сякаш отстрани Даяна видя себе си как седи в полумрака — главна героиня в пиеса на фона на спускащия се здрач. Кроткият залез на деня я обгръщаше като с плащ.
Тя си помисли за изминалия снимачен ден и потрепери. Всичко около нея представляваше черният скелет на сложните оживяващи структури и когато й хванеха погледа, създаваха впечатлението, че са физическо въплъщение на филма. Неговият скелет бе направен и всеки ден те бяха наслагвали по малко плът, сухожилия, мускули, кожа, докато доби завършен вид и заприлича на страшен митичен звяр, на който те, с изключителните си възможности, вдъхнаха живот. Бяха видели заснетия материал — Мариън извън себе си от радост, бе настоял за това — и бяха поразени. Включително и снимачният екип. Особено снимачният екип — този преситен от снимки персонал. Бяха поразени от заснетото дотук. „Хедър Дюел“ бе в процес на раждане и неговото въздействие бе внушително, неоспоримо.
В краката й бяха струпани професионалните седмични списания „Варайъти“, „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“. Всички съдържаха рецензии за филма и за нея. В днешния „Ню Йорк Таймс“ се сипеха похвали, които надхвърляха очакванията й. Привидно те се отнасяха за самия филм, но всъщност се въртяха около изпълнението на Даяна. „Върху крилете на последната си главна роля в «Хедър Дюел» Даяна Уитни без съмнение ще стане водещата дама на Холивуд, за която ще се говори най-много. Според видната рекламна агентка Берил Мартин и няколко високопоставени продуценти в «Туентиът Сенчъри Фокс»…“
Колко тихо стана изведнъж. Дори статистите, след като се бяха научили как да се правят, че падат мъртви, се бяха разотишли. Тъмнината се спусна мигновено, като в пустиня — взрив от мрак. Даяна обърна глава, сякаш й се счу някакъв звук.
Най-сетне се надигна да си върви, оставяйки списанията там, където лежаха. Беше изпълнена с онова неизмеримо удовлетворение, което само човек на изкуството — художник, писател, актьор — може да изпита: непрекъснато да се ражда и умира в живота си, с всеки нов сценарий.
Тя протегна високо ръце към небето. Затова станах актриса, помисли си, за да изпитам именно това чувство. Ала разбираше, че то включва нещо повече — включва и контрол. Това беше наследството, което й остана от театър „Нова Бърлеск“. Отново, за хиляден път, се запита, кое ли е било по-важно за Дениз — чувственият и живот на безвкусно натруфената сцена в „Нова“ или усърдието, което полагаше при изучаването на философските науки.
Читать дальше