Джон Гришам - Брокерът

Мистър Нейб от Министерството на правосъдието най-сетне се раздвижи. Той отвори куфарчето си и заяви:

— Това са документите, които трябва да подпишете.

— За кого точно работите? — обърна се Бакман към мистър Сайзмор.

— За президента на САЩ.

— Е, в такъв случай му предайте, че не успях да гласувам за него, защото бях в затвора. Не че със сигурност щях да го направя, ако имах тази възможност. И му предайте, че съм му много благодарен, става ли?

— Става.

Хоби напълни още една чаша със зелен чай, този път съвсем слаб, защото наближаваше полунощ, и я подаде на Теди, който отново беше увит в одеяло и не откъсваше поглед от движението по улицата зад тях. Движеха се по Конститюшън Авеню и излизаха от центъра на града — вече наближаваха моста „Рузвелт“. Старецът отпи от чая си и заяви:

— Морган е прекалено глупав, за да се сети да продава помилванията си. Криц обаче ме притеснява.

— На остров Невис е открита съвсем нова сметка — каза Хоби. — Отворили са я преди две седмици от някаква невзрачна компания, собственост на Флойд Дънлап.

— А кой е той?

— Един от хората, които отговарят за финансирането на Морган.

— Защо точно на Невис?

— В момента това се смята за най-модерното място за офшорни сделки.

— И ние го наблюдаваме?

— Неотлъчно. Ще видим всяко прехвърляне на средства към тази сметка през следващите четирийсет и осем часа.

Теди леко кимна и погледна наляво, където за миг се мярна Кенеди Сентър.

— Къде е Бакман сега? — попита.

— Излиза от затвора.

Теди се усмихна и отпи от чая. Прекосиха моста в мълчание, а после, когато река Потомак остана зад гърба им, попита:

— Кой ще го пипне пръв?

— Има ли някакво значение?

— Не, няма. Но ще бъде доста забавно да наблюдаваме надпреварата.

Облечен с износена, но колосана и изгладена военна униформа с пясъчен цвят, от която бяха свалени пагоните и всички опознавателни знаци, с лъснати черни ботуши и тежка зимна шуба с качулка, нахлупена плътно на главата, Джоуел Бакман излезе от федералния затвор „Ръдли“ в дванайсет и пет през нощта, четиринайсет години предсрочно. Беше прекарал вътре, в единична килия, малко повече от шест години и когато си тръгваше, носеше само една брезентова торба с няколко книги и снимки. Нито веднъж не се обърна да погледне назад.

Беше на петдесет и две години, разведен, без пукната пара, не поддържаше никакви контакти с две от трите си деца и беше напълно забравен от всички приятели, които някога беше имал. Нито един от тях не си беше направил труда да продължи да поддържа кореспонденция с него след първата година в затвора. Една от бившите му приятелки, както обикновено излязла от редиците на безбройните секретарки, които беше преследвал в луксозните си кабинети, му беше писала в продължение на десет месеца, докато във всекидневника „Уошингтън Поуст“ не съобщиха, че според ФБР не е много вероятно Джоуел Бакман да е успял да измами фирмата и клиентите си и да е скрил някъде милиони долари, както се предполагаше в началото. Кой би искал да си пише с адвокат в затвора, особено ако е фалирал? Е, ако беше богат…

Майка му също му изпращаше писма от време на време, но тя вече беше на деветдесет и една, живееше в евтин старчески дом недалеч от Оукланд и с всяко следващо писмо Бакман беше все по-уверен, че това ще бъде последното. Той също и пишеше веднъж седмично, но се съмняваше, че тя е в състояние да вижда ясно, а беше почти сигурен, че никоя от сестрите няма нито време, нито пък желание да й чете на глас. Майка му винаги пишеше „Получих писмото ти“, но никога не споменаваше нещо конкретно, за което й беше писал. При по-специални случаи той и изпращаше и поздравителни картички. В едно от писмата си тя му беше признала, че вече никой друг не си спомня кога е рожденият й ден.

Военните ботуши бяха прекалено тежки. Докато се мъкнеше по тротоара, Бакман осъзна, че е прекарал повечето от шестте си години в затвора по чорапи, без обувки. Странно за какви неща мисли човек, когато го освободят без предизвестие. Кога за последен път беше обувал ботуши? И кога щеше да има възможност да ги събуе?

Той спря за миг и погледна към небето. Докато беше в затвора, му разрешаваха да се разхожда по миниатюрната ливада пред изолираното крило по един час на ден. При тези разходки винаги беше сам и наблюдаван от надзирател, сякаш той, Джоуел Бакман, бивш адвокат, който никога не беше стрелял, освен по спортни мишени, може изведнъж да превърти и да осакати някого с голи ръце. „Градината“ беше с триметрова ограда от телена мрежа с допълнително навита бодлива тел на върха. Зад нея се виждаше празен отводнителен канал, а отвъд него — безкрайна прерия без нито едно дърво, която според Бакман се простираше чак до щата Тексас.