Джон Гришам - Брокерът

Когато влезе в затвора, Джоуел Бакман беше вероятно най-известният престъпник с бяла якичка в историята на Америка. Всички искаха да го видят на бесилката.

Но Прат беше принуден да признае, че ако някой изобщо е в състояние да извърши чудо и да получи помилване в последния миг, това ще е именно Джоуел Бакман.

Прат се залови за телефона и проведе няколко кратки разговора с различни агенти от обширната си мрежа специалисти по вашингтонска политика и обикновени клюкари. Един от тях, негов стар приятел, който някак си беше успял да оцелее в държавната администрация при управлението на четирима различни президенти — по двама от всяка партия, — най-сетне потвърди новината.

— Къде се намира той в момента? — попита напрегнато Прат, все едно Бакман всеки миг щеше да позвъни на вратата.

— Никой не знае.

Прат заключи вратата на кабинета си и се опита да се пребори с импулса да отвори служебната бутилка водка. Когато партньорът му влезе в затвора за двайсет години без право на обжалване, Прат беше на четирийсет и девет и често се беше питал какво ще прави на шейсет и девет, когато Бакман излезе.

И точно в този момент се чувстваше така, сякаш са го прецакали с четиринайсет години от живота му.

Тогава съдебната зала беше толкова препълнена, че съдията отложи изслушването с два часа, докато настояващите да бъдат настанени се организират по някакъв начин и се въведе някаква йерархия. Всички водещи новинарски агенции в страната пищяха, че искат места, ако трябва и правостоящи. Важни клечки от Министерството на правосъдието, ФБР, Пентагона, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност, Белия дом и Конгреса настояваха за достъп, като твърдяха в един глас, че едва ли не самото съществуване на организациите им зависи от това те да присъстват лично, за да наблюдават линчуването на Джоуел Бакман. Но когато обвиняемият най-сетне се появи в претъпканата зала, тълпата изведнъж замръзна и единственият шум беше мекото потракване на клавишите на стенографката, която се подготвяше да записва.

Бакман беше отведен до масата на защитата, където малката му армия от адвокати се скупчи плътно зад него, сякаш очакваха някой от тълпата да се опита да го застреля в гръб. Всъщност никой нямаше да се изненада от подобно събитие, макар че мерките за сигурност бяха същите като при посещение на президента. На първия ред, точно зад местата на защитата, седяха Карл Прат и още десетина партньори, или бъдещи бивши партньори, на мистър Бакман. Всички до един бяха претърсени от охраната с подчертано старание и това беше напълно обяснимо. Макар че горяха от омраза към обвиняемия, те си оставаха на негова страна. Защото, ако неговата молба за извънсъдебно споразумение пропаднеше в резултат от някакво неразбирателство между страните в последния момент, те до един отново щяха да се превърнат в мишени на прокурора, а доказателства изобщо не липсваха.

Но поне засега седяха на първия ред, заедно с публиката, а не на местата на защитата, където държаха истинските престъпници. Поне засега бяха живи. Все пак едва преди осем дни Джейси Хъбард, един от най-високоценените им партньори, беше открит мъртъв в националното гробище „Арлингтън“ при крайно съмнителни обстоятелства. Разбира се, говореше се за самоубийство. Хъбард беше бивш сенатор от щата Тексас, който се беше отказал от поста си след двайсет и четири години в системата с единствената цел, макар и необявена публично, да продаде сериозното си политическо влияние на купувача, който му предложи най-добра цена. Естествено, Джоуел Бакман не можеше да допусне такава голяма риба да избяга от мрежите му, така че заедно с останалите си партньори в „Бакман, Прат и Болинг“ му плащаше по един милион долара годишно само защото добрият стар Джейси можеше да влезе в Овалния кабинет, когато си поиска.

Смъртта на Хъбард неимоверно беше помогнала на Джоуел Бакман да се съгласи с гледната точка на прокуратурата. Сляпата улица, в която бяха попаднали преговорите за извънсъдебно споразумение, изведнъж се отвори. Сега Бакман не просто беше готов да приеме присъда от двайсет години, а искаше това да стане по най-бързия начин. Вече просто нямаше търпение да влезе в затвора!

В този ден държавата се представляваше от един високоуважаван прокурор от Министерството на правосъдието и когато видя такава голяма и престижна тълпа от зрители, той просто не издържа и се приготви да изнесе най-голямото театрално представление в кариерата си. Отказваше да назове нещо с една дума, когато можеше да го опише с три — имаше прекалено много слушатели. Беше се озовал в светлината на прожекторите — рядък момент в дългата му скучна кариера — и целият народ го гледаше. Той се впусна в четене на точките на обвинението с яростно настървение, но бързо стана очевидно, че е почти напълно лишен от актьорски талант, макар че полагаше титанични усилия. След осем минути зашеметяващо посредствен монолог съдията го погледна сънливо над очилата си за четене и каза: