Джон Гришам - Брокерът

Джоуел затвори очи, застана неподвижно, заслуша се в приглушения рев на четирите двигателя и се опита да се убеди, че където и да отиваше, нямаше да живее като беглец от закона. Щеше да се адаптира, да оцелее и да не допусне да живее в постоянен страх.

Двама войници тихо разговаряха на съседните легла, споделяха си историйки за момичетата, с които са били. Джоуел се сети за Мо, информатора на полицията от структурите на мафията, който през последните четири години беше живял в съседната килия и по двайсет и четири часа на ден беше единственото човешко същество, с което можеше да разговаря. Не го виждаше, разбира се, но двамата се чуваха през вентилационната шахта. На Мо, изглежда, не му липсваха нито семейството, нито приятелите, нито кварталът, нито хубавата храна, пиенето или слънчевата светлина. Не, Мо говореше само за секс. Разказваше дълги подробни истории за любовните си похождения. Разказваше и вицове — най-мръсните, които Джоуел беше чувал през живота си. Дори съчиняваше стихове за бивши любовници, оргии и фантазии.

Виж, Мо и неговото въображение изобщо нямаше да му липсват.

Той неволно задряма отново.

После се събуди, защото полковник Гантнър го разтърсваше за рамото и шепнеше в ухото му:

— Майор Херцог! Майор Херцог! Трябва да поговорим.

Бакман се измъкна от леглото и последва полковника по тъмната тясна пътечка до едно миниатюрно помещение малко по-близо до пилотската кабина.

— Седни — каза Гантнър.

Двамата се свиха на малка метална масичка. Гантнър държеше някаква папка.

— Ето каква е работата — започна той. — Ще кацнем след около час. Според плана на теб ще ти стане лошо, толкова лошо, че една линейка от болницата в базата ще посрещне самолета още на пистата. Италианските власти набързо ще прегледат документите, не е изключено и теб да погледнат. Но може и да не го направят. Ще кацнем в американска военна база, където постоянно пристигат и заминават войници. Аз ще взема твоя паспорт. Ще говоря с италианците, а после линейката ще те откара в болницата.

— Италианци?

— Да. Чувал ли си за военновъздушна база „Авиано“?

— Не.

— И аз така си помислих. Тя е американска още откакто изгонихме германците през 1945-а. Намира се в североизточната част на Италия, близо до Алпите.

— Звучи чудесно.

— Не е лошо, но все пак е военна база.

— Колко време ще остана там?

— Това не зависи от мен. Работата ми е да те превозя от този самолет до болницата в базата. Оттам ще те поеме някой друг. За всеки случай погледни биографията на майор Херцог.

Джоуел прекара няколко минути, като четеше измислената биография на майор Херцог и запаметяваше подробностите, напечатани във фалшивия му паспорт.

— Не забравяй, толкова ти е лошо, че си упоен с болкоуспокояващи — обясни Гантнър. — Просто се преструвай, че си в кома.

— Аз съм в кома от шест години.

— Искаш ли кафе?

— Колко е часът там, където отиваме?

Гантнър погледна часовника си и бързо пресметна нещо наум.

— Трябва да кацнем около един сутринта — отговори.

— Значи много искам кафе.

Гантнър му даде една картонена чашка и термос и изчезна.

След две чашки кафе Джоуел усети, че самолетът се подготвя за кацане. Той се върна на леглото си и се опита да затвори очи.

Докато огромният товарен самолет C-130 забавяше скорост и спираше на пистата, линейката от военновъздушната база бавно се придвижваше на заден ход към товарния отсек в задната част на самолета. Носилката, на която лежеше майор Херцог, внимателно беше свалена по рампата и натоварена в линейката. Най-близкият представител на италианските власти се намираше недалеч оттам, в американски военен джип, наблюдаваше процедурата с едно око и се опитваше да се стопли. Линейката се отдалечи, без да бърза особено, и пет минути по-късно майор Херцог беше вкаран в малката военна болница и настанен в миниатюрна стаичка на втория етаж, където пред вратата му застанаха двама военни полицаи.

За щастие на Бакман, макар че нямаше начин да разбере за това, нито пък особена причина да се радва да го научи, в последния момент президентът Морган беше помилвал и един застаряващ милиардер, който беше избегнал затвора, напускайки страната. Милиардерът беше емигрант от някаква славянска държава, но още преди десетилетия се беше възползвал от възможността да си смени името и с младежки ентусиазъм се беше прекръстил на Граф Монго. И така, Графа беше изсипал цели тонове пари в президентската кампания на Морган. А когато се разкри, че през цялата си професионална кариера е избягвал всички възможни данъци, се разбра също така и че е останал няколко вечери на гости в спалнята на Линкълн в Белия дом, където двамата с президента на чашка бяха обсъждали предстоящото предявяване на някои обвинения. Според третото лице, присъствало на този задушевен разговор, някаква мацка, която тогава изпълнявала ролята на петата поредна съпруга на Графа, президентът обещал да упражни натиск върху данъчните, така че да оставят човека на мира. Не беше станало така обаче. Обвинението срещу Граф Монго беше дълго трийсет и осем машинописни страници и още преди да излезе докрай от принтера в прокуратурата, самият милиардер — без съпруга номер пет — вече се беше настанил в един дворец в Уругвай заедно с бъдещата си съпруга номер шест и се плезеше на север, в приблизителната посока, в която се намираха Съединените щати.