Джон Гришам - Брокерът

През септември 1998 г. Сафи и Фейзал заминаха за Вашингтон и изгубиха цял месец, докато безуспешно се опитваха да се свържат с висшия ешелон на американското разузнаване с помощта на пакистанските си връзки. Накрая един приятел им разказа за Джоуел Бакман — човека, който можеше да отвори всяка врата във Вашингтон и дори да влезе, без да почука.

Но за тях се оказа сериозно предизвикателство да стигнат до неговата собствена врата. Брокерът беше много влиятелен човек с още по-влиятелни клиенти и още повече потенциално важни личности, които настояваха да получат малка порция от скъпоценното му време. Таксата му от 5000 долара за едночасова първоначална консултация с нови клиенти не подлежеше на обсъждане, като при това потенциалните нови лица бяха избирани лично от него. Сафи взе назаем 2000 долара от един свой чичо в Чикаго и обеща на мистър Бакман да му плати останалата част до 90 дни. Документите, представени по-късно в съда, показваха, че първата им среща се бе състояла на 24 октомври 1998 г. в офиса на фирмата „Бакман, Прат и Болинг“. Именно тази среща в крайна сметка щеше да съсипе живота на всички замесени.

Отначало Бакман изглеждаше скептичен по отношение на „Джем“ и невероятните му възможности. Или пък просто още от самото начало беше осъзнал за какъв потенциал става дума и беше решил да играе хитро с новите си клиенти. Сафи и Фейзал си мечтаеха да продадат „Джем“ на Пентагона за едно малко състояние — толкова, колкото според мистър Бакман можеше да се изкара от него. А ако някой във Вашингтон изобщо можеше да изкара едно малко състояние от нещо като „Джем“, това беше именно Джоуел Бакман.

Още в началото на преговорите той привика Джейси Хъбард, своя говорител, на когото плащаше един милион долара годишно и който продължаваше да играе голф с президента на САЩ веднъж в седмицата и да ходи по баровете с важните клечки от Конгреса. Беше ексцентричен, шумен, агресивен, три пъти разведен и силно привързан към скъпото уиски — особено когато го плащаха лобистите. Беше оцелял в политиката само благодарение на славата си на най-подлия организатор на предизборни кампании в историята на американския Сенат — което в тези среди никак не беше малко. Знаеше се, че е антисемит, и по време на политическата си кариера беше развил близки контакти със Саудитска Арабия. Много близки контакти. Едно от многобройните разследвания срещу него разкри, че е получил за кампанията си дарение от един милион долара от някакъв арабски принц — същия, с когото Хъбард беше ходил на ски в Австрия.

Отначало Хъбард и Бакман не бяха на едно мнение по въпроса как да изкарат „Джем“ на пазара по най-добрия възможен начин. Хъбард искаше да го пробутат на саудитците, които според него като нищо щяха да им платят един милиард долара. Бакман беше заел доста по-ограничената според Хъбард позиция, че такова опасно оръжие не бива да напуска САЩ. Хъбард беше убеден, че ще успее да сключи добра сделка с арабите и да ги принуди да обещаят никога да не използват „Джем“ срещу САЩ — в случая в качеството им на техен съюзник. Бакман пък се страхуваше от израелците — с техните влиятелни приятели в Щатите, силната им армия и най-вече прословутите им шпионски служби.

По това време фирмата „Бакман, Прат и Болинг“ представляваше множество чуждестранни компании и правителства. Всъщност фирмата беше първото място, към което се обръщаха за помощ всички онези лица и организации, които искаха да получат незабавен достъп до високите етажи на властта във Вашингтон. Който беше в състояние да си позволи страховитите им такси, веднага влизаше в играта. В безкрайния списък на клиентите им бяха японската стоманодобивна промишленост, южнокорейското правителство, Саудитска Арабия, повечето от нелегалните банки от Карибския басейн, настоящият режим в Панама, един селскостопански конгломерат от Боливия, който не добиваше нищо друго, освен кокаин, и така нататък. Имаха много напълно законни клиенти, наистина, но и не по-малко, които не бяха толкова чисти.

Слухът за „Джем“ бавно се разпространи из офисите им. Тази продажба можеше да донесе на фирмата най-високата печалба в историята й, а в това отношение тя имаше стряскащо богато минало. Минаваха седмици и останалите партньори също представиха някои идеи за продажбата на „Джем“. Патриотичният замисъл да я задържат в САЩ постепенно беше забравен — все пак ставаше дума за много пари! Фирмата например представляваше една холандска компания, която произвеждаше летателно оборудване за китайските ВВС, а с ордьовър като „Джем“ можеше да се сключи много по-мащабна сделка с пекинското правителство. Южнокорейците също щяха да спят много по-спокойно, ако знаеха какво точно се случва на северната им граница. Сирийците сигурно щяха да им предложат цялата си държавна хазна срещу възможността да неутрализират военните комуникации на Израел. Един определен наркокартел щеше да плати милиарди, за да е в състояние да проследява опитите за прехващане на пратките му от Агенцията за борба с наркотиците.