Джон Гришам - Брокерът

С всеки изминал ден Джоуел Бакман и неговата банда от алчни адвокати ставаха все по-богати. В най-големите офиси на фирмата „Джем“ беше единствената тема за разговор.

Докторът беше доста груб и очевидно нямаше никакво излишно време, което да посвети на новия си пациент. В крайна сметка това си беше военна болница. Без да каже и дума, той провери пулса му, сърцето, дишането, кръвното налягане, рефлексите и прочие, а най-сетне изненадващо обяви:

— Според мен е от дехидратацията.

— Как така? — попита Бакман.

— Често се случва при дълги полети. Ще започнем вливане. Трябва да се оправите до двайсет и четири часа.

— Влизане със системи?

— Точно така.

— Не давам със системи.

— Моля?

— Чухте ме добре. Не давам да ме дупчат с игли.

— Нали ви взехме кръвна проба?

— Да, но тогава кръвта излизаше от мен, а в случая става дума за нещо, което ще влиза в тялото ми. Забравете, докторе, просто няма да стане да ме сложите на системи.

— Но вие сте дехидратиран.

— Не се чувствам дехидратиран.

— Аз съм лекар и ви казвам, че сте дехидратиран.

— Тогава ми дайте чаша вода.

След половин час при него влезе медицинска сестра с широка усмивка и цяла шепа хапчета. Джоуел отказа сънотворните, а когато тя му показа една спринцовка, той попита:

— Какво е това?

— „Раякс“.

— И какво, по дяволите, е „Раякс“?

— Отпуска мускулите.

— Ами, знаете ли, точно в момента моите мускули всъщност са напълно отпуснати. Не съм се оплаквал от напрегнати мускули. Никой не ми е поставял диагноза „напрегнати мускули“. Никой дори не ме е питал дали мускулите ми са напрегнати или отпуснати. Така че можете да си вземете този „Раякс“ и да си го биете в собствения задник. Така и двамата ще се почувстваме значително по-отпуснати и доволни.

Сестрата едва не изпусна спринцовката на пода. След дълга мъчителна пауза, по време на която не беше в състояние да произнесе нито дума, тя най-сетне каза:

— Ще питам доктора.

— Направете го. Или не, по-добре направо забийте спринцовката в неговия доста дебел задник. Тъкмо той има най-голяма нужда да се отпусне.

Но тя вече беше излязла от стаята му.

В същото време, но в срещуположния край на базата един сержант на име Маколиф натрака нещо на клавиатурата на компютъра си и изпрати съобщение до Пентагона. Оттам съобщението почти незабавно беше препратено в щаба на ЦРУ в Лангли, където го прочете Хулия Хавиер — стара и опитна служителка, избрана лично от директора Мейнард, за да контролира развитието на историята с Бакман. По-малко от десет минути след инцидента със злополучния „Раякс“ мис Хавиер се вторачи в монитора си, беззвучно измърмори „Дявол да го вземе“, стана и пое към горния етаж.

Както обикновено, Теди Мейнард седеше в единия край на дългата заседателна маса, завит с одеяло, и четеше поредния от безбройните доклади, които ежечасно се трупаха на бюрото му.

— Получих съобщение от „Авиано“ — каза Хавиер. — Нашето момче отказва всякакви лекарства. Не дава да го сложат на системи. Не иска да гълта хапчета.

— Не могат ли да му сложат нещо в храната? — попита полугласно Теди.

— Отказва и да се храни.

— Изтъква ли някаква причина?

— Стомахът му бил разстроен.

— Възможно ли е да е вярно?

— Не седи постоянно в тоалетната. Трудно е да се каже.

— Приема ли течности?

— Занесли са му чаша вода, но той отказал. Настоял да му донесат вода в бутилка. Когато я получил, първо проверил капачката, за да види дали не е отваряна.

Теди бутна встрани доклада, който четеше, и разтърка очи с юмруци. Първоначалният план беше да упоят Бакман в болницата, като използват вливане чрез системи или обикновена инжекция, за да изпадне в безсъзнание, да го държат така два дни и после бавно да го свестят с най-добрите си коктейли от свръхмодерни наркотици. След още няколко дни в това състояние щеше да дойде ред и на терапията с натриев пентотал, серума на истината, който в комбинация с усилията на опитните инквизитори на ЦРУ винаги даваше желаните резултати.

Първоначалният план беше лесен за изпълнение и не оставяше място за грешки. Изпълнението на резервния план, от друга страна, щеше да отнеме месеци, и то без никаква гаранция за успех.

— Тайните му са от най-важните, нали? — попита Теди.

— Несъмнено.

— Но ние май знаехме това от самото начало.

— Да, знаехме го.

Две от трите деца на Джоуел Бакман го бяха зарязали още преди да избухне скандалът. Нийл, най-големият, беше продължил да пише на баща си поне два пъти месечно, макар че в първите дни от влизането в сила на присъдата писмата не бяха никак лесни за съчиняване.