Джон Гришам - Брокерът

Веднъж Джоуел беше взел точно такава вила под наем. Преди десетина години неговата съпруга номер две го беше заплашила с развод, ако не я заведе някъде на дълга ваканция. Тогава Джоуел работеше по осемдесет часа в седмицата и си вземаше допълнително работа за вкъщи. Нямаше нищо против да се премести да живее в офиса си — животът му там със сигурност щеше да бъде по-спокоен, като се имаше предвид как вървяха нещата у дома. Въпреки това обаче един развод щеше да му излезе прекалено скъпо, така че Джоуел обяви на всеослушание, че двамата с благоверната му съпруга ще прекарат цял месец в Тоскана. Описваше го така, сякаш идеята беше негова — „цял месец изискани ястия и напитки в царството на «Кианти».“

Недалеч от средновековното селце Сан Джиминяно откриха манастир от четиринайсети век, който се даваше под наем като вила в комплект с икономи, готвачи и дори шофьор. Още на четвъртия ден обаче Джоуел беше информиран за тревожната новина, че сенатската бюджетна комисия обмисля отхвърлянето на едно предложение на Министерството на отбраната, което щеше да доведе до загуба от два милиарда долара за един от клиентите на фирмата. Бакман веднага отлетя обратно за Вашингтон с частен реактивен самолет и се зае да вкара Сената в пътя. Съпруга номер две обаче остана в Италия, където, както се разбра по-късно, започнала да спи с въпросния шофьор. През следващата седмица Джоуел се обаждаше всеки ден, като обещаваше да се върне във вилата, за да си довършат ваканцията, но на втората седмица съпругата му спря да приема обажданията.

Предложението на Министерството на отбраната беше прието в първоначалния му вид.

Един месец по-късно обаче съпругата на Бакман подаде молба за развод и последва шумно дело, което в крайна сметка му излезе три милиона долара.

А тя все пак беше любимата му жена. Сега и трите бяха изчезнали — завинаги поели по своите собствени пътища. Първата, майка на две от трите деца на Джоуел, се беше омъжвала два пъти поред след техния развод, а настоящият й трети съпруг беше забогатял от продажба на течни изкуствени торове в страни от Третия свят. Даже му беше изпратила писмо в затвора — безмилостна кратка бележка, в която отдаваше дължимото на съдебната система на САЩ, че най-сетне се е разправила веднъж завинаги с един от най-големите мошеници в собствените си редици.

Не можеше да й се сърди. Все пак си беше събрала багажа едва след като го беше спипала да спи със секретарката си — младата мацка, която впоследствие се превърна в съпруга номер две.

Съпруга номер три беше напуснала потъващия кораб съвсем скоро, след като отправиха обвиненията срещу него.

Доста жалък живот. Петдесет и две години, а какво имаше да покаже за цялото време, през което беше изнудвал клиентите си, беше гонил секретарките из многобройните си кабинети, беше извивал ръцете на хлъзгави дребни политици, беше работил седем дни в седмицата, не беше обръщал никакво внимание на трите си деца, които излязоха учудващо свестни, беше мамил обществото и неспирно беше помпал егото си, като печелеше още, още и още пари? Каква беше наградата, че толкова самоотвержено и безразсъдно беше преследван великата американска мечта?

Шест години в затвора, ето каква. А сега и фалшиво име, защото старото беше толкова опасно, че вече не можеше да го използва. И стотина долара в джоба.

Марко? Как изобщо можеше да се поглежда в огледалото всяка сутрин и да си казва „Здрасти, Марко“?

От друга страна, със сигурност беше сто пъти по-добро от „Добро утро, господин Измамник“.

Междувременно Стенет не толкова четеше вестника си, колкото се сражаваше с него. Докато го разлистваше, вестникът подскачаше, плющеше и шумолеше така дразнещо, че дори шофьорът го поглеждаше недоволно.

Минаха покрай една табела, на която пишеше, че Венеция е на 60 км на юг, и Джоуел реши да разнообрази пътуването.

— Бих искал да живея във Венеция, ако от Белия дом нямат нищо против — обади се той.

Шофьорът видимо се стегна, а вестникът на Стенет пропадна с петнайсет сантиметра. В малката кола за момент настъпи осезаемо напрежение, после Стенет успя да се овладее, изсумтя и сви рамене.

— Съжалявам, не става.

— Освен това адски ми се пикае — продължи Джоуел. — Можем ли да получим, ъъъ, разрешение да ползвам тоалетна?

Спряха някъде на север от град Конелиано, на една модерна бензиностанция на магистралата. Стенет взе три кафета от машината за еспресо. Джоуел отнесе пластмасовата си чашка до прозореца, където можеше да гледа как профучават колите по магистралата. Недалеч от него двама млади италианци се караха. Той се заслуша, но не чу нито една от двестате думи в речника, които се беше опитал да запомни. Италианският му изглеждаше невъзможен за научаване.