Джон Гришам - Брокерът

Имаше някакво обяснение. Можеше да рискува с едно доста добро предположение.

И от него го побиваха тръпки.

Точно в този момент Луиджи сякаш се материализира от нищото.

Луиджи беше прехвърлил трийсет и имаше тъжни тъмни очи, тъмна коса, която наполовина покриваше ушите му, и поне четиридневна брада. Беше облечен в някакво грубо брезентово яке, което заедно с небръснатата физиономия му придаваше вид на селски хубавец. Поръча си еспресо и не спря да се усмихва. Джоуел веднага забеляза, че ръцете и ноктите му са чисти, а зъбите — прави. Брезентовото яке и бакенбардите бяха маскировка. Луиджи сигурно беше завършил Харвард.

Безупречният му английски беше оцветен с точно толкова акцент, колкото да убеди слушателя, че наистина е италианец. Каза, че е от Милано. Баща му бил италиански дипломат, женен за американка, имал две деца и мъкнел семейството си навсякъде по света, докато изпълнявал дълга си към родината. Джоуел предполагаше, че Луиджи вече знае доста неща за него, затова продължи да го разпитва, за да може на свой ред да научи възможно най-много за новия си отговорник.

Не постигна голям успех. Семейно положение? Неженен. Завършил университет? В Болоня. Специализация в Щатите? Да, някъде в Средния запад. Месторабота? Държавен служител. На коя държава? Не отговори. Усмихваше се широко и без усилие и използваше усмивката си като щит, с който отклоняваше неудобните въпроси. Джоуел беше сигурен, че си има работа с професионалист.

— Доколкото разбирам, вече знаеш това-онова за мен — каза Джоуел.

Усмивката се появи отново и идеалните зъби на Луиджи проблеснаха. Тъжните му очи се притваряха, когато се усмихваше. Жените сигурно бяха луди по него.

— Чел съм досието ти — отвърна той.

— Досието ли? Моето досие сигурно няма да се събере в тази стая.

— Чел съм го.

— Добре тогава, колко време е работил Джейси Хъбард в Сената на САЩ?

— Твърде дълго според мен. Виж, Марко, сега няма да се връщаме към миналото. Имаме прекалено много работа в настоящето.

— Може ли да получа друго име? Марко никак не ми харесва.

— Не съм го избрал аз.

— Добре де, кой го избра?

— Не знам. Не съм аз. Задаваш доста безсмислени въпроси.

— Двайсет и пет години съм бил адвокат. Правя го по навик.

Луиджи допи еспресото си и остави няколко банкноти на масата.

— Да се поразходим — предложи той и се изправи.

Джоуел взе брезентовата торба и последва отговорника си навън на тротоара, а после и по една странична уличка, където нямаше толкова много движение. Бяха изминали едва няколко крачки, когато Луиджи спря пред една къща с надпис „Albergo Campeol“.

— Тук е първата ти спирка — заяви той.

— Какво е това? — попита Джоуел.

Сградата беше с фасада от хоросан, на четири етажа, притисната между двете съседни къщи. Над входа висяха разноцветни знамена.

— Приятен малък хотел — отвърна Луиджи. — „Albergo“ значи „хотел“. Можеш да използваш и думата „хотел“, ако настояваш, но в по-малките градове предпочитат да казват „albergo“.

— Значи езикът не е труден, така ли? — попита Джоуел, докато оглеждаше тясната претъпкана уличка, която очевидно щеше да бъде новият му адрес.

— По-лесен е от английския.

— Ще видим. Ти колко езика знаеш?

— Пет-шест.

Двамата влязоха в хотела и прекосиха малкото фоайе. Луиджи кимна на човека на рецепцията, сякаш го познаваше. Джоуел успя да пусне едно що-годе нормално „Buon giorno“, но не спря пред гишето, като се надяваше да избегне по-задълбоченото общуване. Изкачиха се по стълбите на третия етаж и отидоха до края на тесен коридор. Луиджи извади ключа от стая номер 30, която се оказа малко, но приятно мебелирано помещение с прозорци от трите страни и гледка към канала.

— Това е най-хубавата стая — обяви той. — Не е нищо особено, но е съвсем прилична.

— Трябваше да видиш последната, в която съм живял — отбеляза Джоуел, хвърли чантата си на леглото и се зае да дърпа завесите.

Луиджи отвори вратата на един много малък гардероб.

— Виж сега. Имаш четири ризи, четири чифта панталони, две сака и два чифта обувки, всичките са твоят номер. И дебело вълнено палто — в Тревизо става доста студено.

Джоуел зяпна новия си гардероб. Дрехите бяха окачени идеално, изгладени и готови за обличане. Бяха в пастелни елегантни цветове и ризите бяха подбрани по такъв начин, че всяка от тях отиваше на всеки чифт панталони и на двете сака. Най-сетне той сви рамене и заяви:

— Благодаря.