Джон Гришам - Брокерът

С негова помощ всяко преживяване се превръщаше в полезен урок.

Макар че Джоуел внимателно отпиваше от първата си чаша вино и се наслаждаваше на вкуса му, алкохолът го удари право в главата. По тялото му се разля великолепна топлина и тежест. Беше излязъл от затвора много по-рано от предвиденото, седеше в едно семпло малко ресторантче в италианско градче, за което дотогава не беше и чувал, пиеше чудесното местно вино и вдъхваше ароматите на предстоящото вкусно пиршество. Затова продължи да се усмихва на Луиджи, който не спираше с обясненията, но съвсем скоро се отнесе в свой собствен свят.

Ермано твърдеше, че е на двайсет и три години, но не изглеждаше на повече от шестнайсет. Беше висок и болезнено слаб и с пясъчнорусата коса и лешниковите очи приличаше повече на германец, отколкото на италианец. Освен това беше твърде срамежлив и доста нервен, така че първите впечатления на Джоуел определено не бяха добри.

Срещнаха се в миниатюрния апартамент на Ермано на третия етаж на една запусната сграда на пет-шест пресечки от хотела на Джоуел. Апартаментът се състоеше от три стаи — кухня, спалня и дневна, — които бяха твърде оскъдно мебелирани, но Ермано беше студент, така че това не беше чак толкова изненадващо. И все пак къщата му изглеждаше така, сякаш току-що се е нанесъл и може да се изнесе всеки момент.

Тримата седнаха около малкото бюро в центъра на дневната. Нямаше телевизор. Стаята беше студена и зле осветена и Джоуел не можеше да се отърси от чувството, че се е озовал в някакъв подземен лабиринт, където се крият бегълците от закона. Топлината на двучасовия обяд бързо го напускаше.

Притесненото държане на учителя му също не помагаше особено.

Тъй като Ермано очевидно не беше в състояние да поеме инициативата, Луиджи бързо се намеси, за да организира нещата. Той предложи часовете да се провеждат всяка сутрин от 9:00 до 11:00, после да има почивка от два часа, следобедните занимания да започват около 1:30 и да продължават, докато и двамата имат сили. Изглежда, и на Ермано, и на Джоуел уговорката се стори приемлива, макар че на Джоуел му се искаше да зададе очевидния въпрос: ако новият ми учител наистина е студент, как така ще му остава време да ми преподава по цял ден? Но той си замълча. Реши по-късно да провери как стоят нещата.

С каква бързина само се натрупваха въпросите „за по-късно“!

След известно време Ермано се поуспокои и описа как ще протече езиковият курс. Когато говореше бавно на английски, акцентът му не пречеше чак толкова. Но когато станеше припрян, което се случваше често, английският му почти не се различаваше от италианския. Веднъж дори Луиджи го прекъсна, за да му каже:

— Ермано, поне през първите няколко дни е особено важно да говориш много бавно.

— Благодаря — обади се Джоуел като добър и възпитан ученик.

Ермано пък взе, че се изчерви, и свенливо промълви:

— Извинете.

После му подаде първите учебни помагала — учебник за първото ниво, миниатюрен касетофон и две касети.

— Материалът на касетите следва уроците в учебника — обясни той подчертано бавно. — Тази вечер трябва да прочетеш първия урок и да прослушаш и двете касети по няколко пъти. Утре ще започнем оттам.

— Ще бъде много интензивен курс — обади се Луиджи, за да подчертае напрежението в обстановката, все едно имаше нужда от това.

— Къде си учил английски? — попита Джоуел.

— В университета — отвърна Ермано. — В Болоня.

— Тоест не си учи в Щатите?

— Учил съм — отвърна Ермано.

После хвърли бърз притеснен поглед към Луиджи, сякаш предпочиташе да не говорят за това, което беше правил в САЩ. За разлика от Луиджи, Ермано беше много лесен за разгадаване и очевидно не беше професионалист.

— Къде? — попита Джоуел, като продължаваше да рови в темата и искаше да види докъде ще стигне.

— Във „Фърман“ — отговори Ермано. — Това е един малък колеж в Южна Каролина.

— Кога си бил там?

Луиджи се притече на помощ на младежа, като се прокашля и рече:

— По-късно ще имате предостатъчно време за опознаване. Но за теб, Марко, е жизненоважно да забравиш за английския. От днес нататък ще живееш в свят на италианци. За всичко, което виждаш, си има италианска дума. Трябва да превеждаш всяка своя мисъл. След една седмица вече ще можеш да си поръчваш в ресторантите. След две седмици ще започнеш да сънуваш на италиански. Ще се потопиш в езика и културата ни напълно и безусловно, без връщане назад.

— Може ли да започваме още в осем сутринта? — попита Джоуел.