Джон Гришам - Брокерът

— В онова чекмедже има колан, чорапи и бельо, изобщо каквото ти трябва. В банята имаш всички необходими козметични принадлежности.

— Какво да кажа?

— А тук, на бюрото, има два чифта очила.

Луиджи вдигна единия чифт към светлината. Бяха с малки квадратни стъкла и тънки рамки от черен метал и изглеждаха подчертано европейски.

— „Армани“ — обяви Луиджи с нотка на национална гордост.

— Очила за четене?

— И да, и не. Предлагам ти да ги носиш винаги когато излизаш от тази стая. Те са част от маскировката ти, Марко. Част от новия ти облик.

— Трябваше да се запознаеш със стария.

— Не, благодаря. Външният вид е много важен за италианските мъже, особено за тези, които живеят в северната част на страната. Облеклото, очилата, прическата, всичко трябва да бъде елегантно, иначе ще се набиваш на очи.

Джоуел изведнъж почувства неудобство от вида си, после си каза: какво пък толкова. Вече дори не си спомняше как се е обличал, преди да намъкне затворническата униформа. Но в славното минало изобщо не се колебаеше да похарчи 3000 долара за добре ушит костюм.

Луиджи продължаваше лекцията си:

— Никога не носи къси панталони, черни чорапи с бели маратонки, панталони от изкуствена материя или ризи с къс ръкав. И моля те, в никакъв случай не напълнявай.

— Как се казва „Целуни ме отзад“ на италиански?

— Ще стигнем и дотам. Навиците и местните обичаи също са важни. Те обаче се научават лесно и са много приятни. Например никога не си поръчвай капучино след десет и половина сутринта. Но еспресо можеш да си поръчаш по всяко време на денонощието. Знаеше ли това?

— Не.

— Само туристите си поръчват капучино след обяд или след вечеря. Непростимо. Мляко на пълен стомах!

Луиджи за момент се намръщи, сякаш се колебаеше дали да не да повърне, за да подчертае думите си.

Джоуел вдигна дясната си ръка и каза:

— Заклевам се никога да не правя така.

— Седни — каза Луиджи и махна към малкото бюро с два стола.

Двамата се опитаха да се настанят удобно. После той продължи:

— На първо място, стаята. Регистрирана е на мое име, но персоналът е уведомен, че в нея за няколко седмици ще бъде настанен един канадски бизнесмен.

— За няколко седмици?

— Да, после ще се преместиш на друго място.

Луиджи произнесе последните си думи толкова злокобно, сякаш в Тревизо вече обикаляше отряд от наемни убийци, които издирваха Джоуел Бакман.

— От този момент нататък никога не бива да забравяш, че оставяш следа. Помни: каквото и да правиш, с когото и да се срещаш, това се превръща в част от нея. Тайната на оцеляването е да оставяш възможно най-малко следи. Разговаряй с колкото се може по-малко хора, включително и тези на рецепцията и камериерките. Хората в хотелската сфера внимателно наблюдават гостите си и имат добра памет. След шест месеца например някой може да дойде в този хотел и да започне да разпитва. Може да носи и твоя снимка. Може да предлага подкупи. И тогава човекът на рецепцията изведнъж ще си спомни за теб и за това, че едва си говорел италиански.

— Имам един въпрос — прекъсна го Джоуел.

— Нямам почти никакви отговори — предупреди го Луиджи.

— Защо точно тук? Защо избрахте държава, в която не мога да говоря езика? Защо не ме изпратихте в Англия или Австралия, където щеше да ми бъде по-лесно да се слея с тълпата?

— Това решение е взето от друг човек, Марко. Не от мен.

— И аз така си помислих.

— Тогава защо ме питаш?

— Не знам. Мога ли да кандидатствам за прехвърляне в друга държава?

— Още един безполезен въпрос.

— Проблемът не беше във въпроса, а в твоето чувство за хумор.

— Можем ли вече да продължим?

— Давай.

— През първите няколко дни ще минавам да те водя на обяд и на вечеря. Ще обикаляме града и винаги ще ходим на различни места. Тревизо е приятно градче, с много кафенета и бистра, и ние ще ги пробваме до едно. Трябва отсега да започнеш да мислиш за деня, в който няма да съм тук. Внимавай с кого говориш.

— Имам още един въпрос — каза Джоуел.

— Да, Марко?

— Става въпрос за парите. Наистина не ми харесва да не разполагам с пукната пара. Смятате ли да ми осигурите някаква издръжка? Мога да ти мия колата и да върша някаква домакинска работа.

— Какво означава издръжка?

— Пари в брой, не разбираш ли? Пари. В джоба ми.

— Не се тревожи за парите. Засега аз ще плащам сметките. Няма да останеш гладен.

— Добре.

Луиджи бръкна дълбоко в джоба на дебелото си палто и измъкна мобилен телефон.