Джон Гришам - Брокерът

Естествено, че Стенет не откъсваше очи от него. Но кой ли още го наблюдаваше? Новият му най-добър приятел със сигурност беше някъде наблизо, криеше се зад вестника си и даваше сигнали на Стенет и останалите агенти сред тълпата. Джоуел спря за миг пред будката за цигари и прегледа заглавията във вестниците, макар че не разбра нито дума. Спря само защото можеше да го направи, защото за пръв път от шест години насам беше свободен човек, който можеше да спира където си иска и да тръгва отново когато си иска.

После влезе в кафене „Донати“ и младият барман му измърмори „Buon giorno“, без да спира да бърше бара.

— Buon giorno — успя да отвърне Джоуел.

Първият му разговор с истински италианец. За да не му се налага да го продължава, той пое покрай бара и подмина спираловидното стълбище с табела, която указваше, че на горния етаж също има маси, и голямата хладилна витрина с великолепни сладкиши. Задното помещение беше тъмно, тясно и обгърнато в цигарен дим. Джоуел седна на една от двете празни масички, като се стараеше да не среща погледите на останалите клиенти. Ужасяваше се от мисълта, че сервитьорката ще дойде всеки момент, ще му се наложи да се опита да си поръча нещо и ще го разкрият още в самото начало, така че просто седеше с наведена глава и препрочиташе новите си документи за самоличност.

— Buon giorno — каза младата сервитьорка, която междувременно беше застанала до лявото му рамо.

— Buon giorno — смотолеви Джоуел.

После, за да не й даде възможност да издърдори нещо сложно от менюто, бързо каза:

— Espresso.

Тя се усмихна и каза нещо напълно неразбираемо.

— No — измърмори Джоуел.

Номерът мина, сервитьорката го остави на мира и Джоуел си позволи да се наслади на първата си голяма победа. Все пак никой не го зяпна, както се гледат невежите туристи. Когато момичето му донесе кафето, той много тихо каза „Grazie“ и тя дори му се усмихна. После той се зае бавно да отпива от чашата си, тъй като не знаеше колко дълго ще му се наложи да чака, а не искаше кафето му да свършва, за да не се наложи да си поръча нещо друго.

Във въздуха около него се носеше италиански — непрестанното меко бърборене на приятели, които клюкарстваха с максимална скорост. И английският ли звучеше толкова бързо на чужденците? Сигурно. Самата идея да научи езика дори до степен, че да започне да разбира какво се говори около него, му се струваше напълно неосъществима. Той отново погледна оскъдния си малък списък от двеста думи и се съсредоточи за няколко минути, за да се опита да чуе някоя от тях наоколо.

По една случайност в този момент отново мина сервитьорката и го попита нещо. Джоуел отвърна с обичайното си „No“ и номерът отново мина.

И така, Джоуел Бакман си пиеше еспресото в едно малко кафене на Виа Верде, на Пиаца деи Синьори, в центъра на Тревизо, в областта Венето в Североизточна Италия, докато далеч оттук, във федералния затвор „Ръдли“, старите му приятелчета си оставаха затворени в самостоятелни килии от съображения за собствената им безопасност, тъпчеха се с гадна храна и воднисто кафе, а пред тях се простираха години безропотно подчинение на садистични надзиратели и тъпи наредби, преди дори да започнат да си мечтаят за живота навън.

Въпреки всички прогнози Джоуел Бакман все пак нямаше да умре зад решетките в „Ръдли“. Умът, тялото и духът му нямаше да увехнат и да угаснат. Беше измамил мъчителите си с четиринайсет години и сега седеше, счупил оковите, в едно приятно малко кафене на един час път от Венеция.

Но защо тогава отново мислеше за затвора? Защото човек не може просто така да си тръгне от място, където е прекарал шест години, без то да остави следи у него. Човек продължава да носи част от миналото със себе си, независимо колко е било неприятно. Именно ужасът на затвора правеше внезапното му освобождаване толкова сладко. Щеше да му отнеме време да се освободи от спомените. Джоуел си обеща да се съсредоточи върху настоящето.

Засега дори не мисли за бъдещето. Вслушай се в звуците — бързото дърдорене на непознатия мелодичен език, смеха, онзи тип там, който шепне по мобилния си телефон, хубавата сервитьорка, която подвикна нещо към кухнята. Усети миризмите — цигарения дим, гъстото кафе, пресните сладкиши, топлината на едно старинно малко помещение, в което местните хора се събират от векове.

За стотен път се запита: „И какво точно правя тук?“ Защо го бяха изкарали от затвора, а после — и от страната? Помилването е едно, но защо беше това бягство в международен мащаб? Защо просто не му бяха върнали паспорта, не го бяха оставили да се сбогува с добрия стар „Ръдли“ и да си живее живота, както ставаше с всички останали току-що помилвани престъпници?